— Реших, че не бива да пътуваме чак до Централния пазар — изсумтя Ботари. — Шофьорът казва, че по това време, когато пристигат нови стоки, било пълно с градските стражи на Ворбон.
— Да не би да очакват гладни бунтове? — попита Корделия.
— Несъмнено. Освен това искат първо да вземат своето — отвърна Куделка. — Скоро Вордариан ще трябва да вкара армията в града, иначе черният пазар ще изсмуче всички стоки от продоволствената система.
В миговете, когато забравяше да се прави на Вор, Ку проявяваше удивителни познания за черноборсаджийската икономика. Всъщност, как бе успял един бакалин да купи на сина си необходимото образование, за да влезе в Имперската военна академия при толкова яростна конкуренция? Корделия се поусмихна и огледа улицата в двете посоки. Бяха в някаква стара част на града, отпреди времето на асансьорите, и сградите не бяха по-високи от шест етажа. Неугледно място, без канализация и електричество, с тръбопроводи, врязани в сградите много по-късно.
Ботари ги поведе; изглежда, знаеше къде отива. Улиците се стесняваха все повече, миришеше на влага и разложение, на урина. Лампите ставаха все по-малко. Раменете на Дру се изгърбиха. Куделка стисна бастуна си по-здраво.
Ботари спря пред една тясна неосветена врата, на която бе написано на ръка „Стаи под наем“.
— Тук май е добре.
Вратата бе древна, неавтоматична и се отваряше на панти. Беше заключена. Той позвъни, после почука. След доста време се открехна едно мъничко прозорче и някой отвътре попита:
— К’во искаш?
— Стая.
— По това време? Няма да стане.
Ботари бутна Дру напред. Ивицата светлина от прозорчето падна върху лицето й.
— Хм — изсумтя гласът зад вратата. — Ами… — Последва дрънчене на вериги, скърцане на метал и вратата се отвори.
Всички се скупчиха в тесния коридор, разглеждайки стълбището, някакво бюро и сводестия портал, който водеше навътре. Домакинът им стана още по-свадлив, когато научи, че искат само една стая за четиримата. Все пак не започна да ги разпитва — очевидно действителното им отчаяние придаваше правдоподобност на престорената им бедност. С двете жени и особено с Куделка в групата никой не ги вземаше за тайни агенти.
Настаниха се в една тясна стаичка на втория етаж. Ку и Дру легнаха да си починат първи. Когато зората проникна през прозореца, Корделия последва Ботари долу за храна.
— Трябваше да се сетя да си вземем припаси, градът е обсаден — измърмори Корделия.
— Още не е чак толкова зле — отвърна Ботари. — Само че по-добре не говорете, миледи. Акцентът ви издава.
— Добре. В такъв случай опитай се да се поразговориш с този приятел, ако можеш. Искам да чуя местното виждане за нещата.
Откриха ханджията, или какъвто и да беше той, в малката стаичка зад сводестия портал, която, ако се съдеше по тезгяха и няколкото очукани маси и столове, служеше за бар и трапезария. Той неохотно им продаде някакъв запечатан пакет храна и бутилирани напитки на инфлационни цени, като непрекъснато се оплакваше от снабдяването и подпитваше какви са.
— Планирах това пътуване с месеци — каза Ботари, облягайки се на бара, — а тази проклета война го провали.
— Охо!? — възкликна ханджията. — И с каква цел?
Ботари облиза устни и присви замислено очи.
— Нали видя онази блондинка?
— Да де.
— Девствена е.
— Ами! Много е стара.
— Вярно. Обаче ще я продадем на някой Вор на Зимния панаир. Ще спечелим доста. Ама те всичките са се изпарили от града. Може да опитам и при някой богат търговец, но на нея няма да й хареса. Обещах й истински лорд.
Корделия скри устата си с ръка и се помъчи да не се разсмее. Чудесно, че Дру не беше тук, за да разбере идеята на Ботари за прикритие. Мили Боже! Дали бараярските мъже наистина плащаха за привилегията да се предадат на сексуално мъчение с девствени жени?
Ханджията я погледна.
— Оставил си я сама с твоя човек, без придружителката й. Може да загубиш това, което си дошъл да продаваш.
— А, не — каза Ботари. — Щеше да е така, ако той можеше, обаче едно време го уцелиха с невроразрушител. Под колана. Не могат да го излекуват.
— Отседнал си заедно с паралитик?
— Акълът му си е на мястото.
— Сигурно не е много, щом е дошъл тук и се опитва да се занимава с такъв бизнес сега.
— Да. Май бих могъл да взема по-добра цена за същото парче месо, ако я разфасовам и пакетирам.
— Прав си — изсумтя мрачно ханджията, поглеждайки отрупаната на бара пред Корделия храна.
— Обаче е прекалено добра, че да я хабя. Може да намеря нещо друго, докато мине тази каша. Някой наоколо да търси мускули?
Дали вдъхновението на Ботари се изчерпваше?