Ханджията го изгледа с интерес.
— А бе, имам нещо предвид. От една седмица търся някой за една работа. Май си точно човек, дето ми трябва.
— Казвай де!
Ханджията доверително се наведе през бара.
— Момчетата на граф Вордариан дават тлъсти награди за ценна информация. Гле’й сега, обикновено не се замесвам с ИмпСи, ама тука на улицата има един странен тип, дето е наел стая. И си стои вътре, излиза само за храна, за повече храна, отколкото може да изяде сам човек… Та той крие някой там и никой не е виждал кого крие. Не ще да е наш човек. Все си мисля, че може да е… ценен за някои хора, а?
Ботари се намръщи преценяващо.
— Може да е опасно. Ако адмирал Воркосиган се върне в града, ще търсят кои са били доносчици. Пък тебе те знаят.
— Но тебе не, нали така? Ако си навит, ще ти дам десет процента от плячката. Оня тип трябва да е голяма клечка. Много е уплашен.
Ботари поклати глава.
— Виж какво, идвам от провинцията. Тук мирише на провал, мой човек. Хората на Вордариан ми изглеждат направо скапани. Ако бях на твое място, бих си помислил наистина сериозно дали да стана доносник.
Ханджията разочаровано стисна устни.
— Всеки случай, възможността няма да чака.
Корделия се приближи до Ботари и прошепна в ухото му:
— Продължавай играта. Открий за кого става дума. Може да е съюзник. — И след кратък размисъл прибави: — Искай петдесет процента.
Ботари кимна напрегнат и каза на хаджията.
— По равно. Заради риска.
Ханджията изгледа Корделия намръщено, но с уважение. После неохотно каза:
— Петдесет процента от нещо е по-добре, отколкото сто процента от нищо.
— Можеш ли да ми опишеш оня тип? — попита Ботари.
— Само на четири очи.
— Я дръж. — Ботари натрупа пакетите в ръцете на Корделия. — Занеси тез неща в стаята.
Корделия се изкашля и нарочно прегракнало каза:
— И да внимаваш! Тоя ще те преметне.
Ботари погледна ханджията и се ухили.
— Мене? Стария ветеран? Няма начин. Заколвам го!
Ханджията се усмихна нервно.
Корделия задряма неспокойно и рязко скочи, когато Ботари се върна в стаичката. Преди да затвори вратата, той предпазливо провери коридора. Изглеждаше мрачен.
— Е, сержант? Какво открихте? — Ами ако човекът, който се криеше, се окажеше някоя стратегически важна личност като например адмирал Канциан? Тази мисъл я уплаши. Дали щеше да може да се откаже от целта си заради общото благо? Ку се надигна от сламеника си на земята, а Дру — от тесния си креват. И двамата запримигваха сънено и се заслушаха.
— Мъжът е лорд Ворпатрил. Крие лейди Ворпатрил.
— О, не! — простена тя. — Сигурен ли сте?
— Абсолютно.
Ку се почеса по темето. Косата му се беше разрошила от съня.
— Установихте ли контакт с тях?
— Още не.
— Защо?
— Това зависи от лейди Воркосиган. Дали да се отклоним от първоначалната си цел.
Самата тя би искала да знае това.
— Добре ли са?
— Живи и здрави, просто се крият. Но онзи мошеник долу сигурно не е единственият, който ги е забелязал. Засега го омаях, но всеки момент може да се полакоми някой друг.
— Нещо за бебето им?
— Още не е родила.
— Вече е късно! Трябваше да роди преди повече от две седмици. Ужасно! — Тя замълча. — Мислите ли, че бихме могли да избягаме от града заедно?
— Колкото повече сме, толкова по-подозрителни ставаме — отвърна бавно Ботари. — Освен това тя е бременна. Ще привлича внимание.
„Всъщност с какво присъединяването им към нас би могло да подобри положението им? Прикритието им е било успешно вече няколко седмици. Ако успеем в резиденцията, може би ще сме в състояние да се опитаме да ги вземем на връщане. Илян сигурно е пратил лоялистки агенти да им помогнат… Ако се върнем!“ По дяволите. Ако нападението й бе официално, щеше да разполага с това, от което се нуждаеше семейство Ворпатрил. Но ако нападението й бе официално, тя несъмнено нямаше да дойде по този път и да ги намери. Тя се замисли.
— Не. Още няма да се свързваме с тях. Но трябва да направим нещо, за да обезкуражим оня приятел долу.
— Вече го направих — каза Ботари. — Казах му, че знам къде мога да взема по-добра цена, и то без да рискувам главата си. Навярно ще можем да го подкупим да ни помогне.
— Имате му доверие? — попита със съмнение Друшнакови.
Ботари се намръщи.
— Само докато го държа под око. Ще се опитам да го наблюдавам постоянно, докато сме тук. Има и още нещо. Видях го по неговия визор в задната стая. Снощи Вордариан се е самообявил за император.
Ку изруга.
— Какво означава това? — попита Корделия. — Да не би да се чувства силен, или просто е ход на отчаяние?
— Последен опит да привлече космическите сили — каза Ку.