— Дали наистина ще привлече повече хора, отколкото ще подразни?
Ку поклати глава.
— Тук, на Бараяр, ужасно се страхуваме от хаоса. Изпитали сме го. Отвратително е. Империята всъщност е основа на реда, откакто Дорка Ворбара е сразил мощта на воюващите графове и е обединил планетата. Тук истинската власт е императорът.
— Не и за мен — въздъхна Корделия. — Хайде да си починем малко. Може би утре всичко вече ще е свършило. — Мисъл, изпълнена с надежда или ужас, в зависимост от това как се тълкува. Тя преброи часовете за хиляден път — оставаше само един ден, за да проникнат в резиденцията, два — да се върнат на територията на Воркосиган… нямаха време за губене. Сякаш падаше в шахта, все по-бързо и по-бързо. И нямаше дъно.
Последна възможност да се откажат от цялата работа. Ситният дъждец правеше града още по-сумрачен. Корделия гледаше през мръсния прозорец лъсналата под кехлибареното отражение на оскъдните лампи улица. По нея се движеха припряно само няколко сенки, свити и с наведени глави. Сякаш войната и зимата бяха вдишали последния дъх на есента и бяха издишали обратно смъртна тишина. „Нерви“ — каза си тя, стегна се, и поведе малката си група надолу по стълбите.
Бюрото бе празно. Корделия реши да прескочат формалностите — в края на краищата бяха предплатили цялата сума — но в този момент ханджията влезе, отърси капките от дрехата си и изведнъж забеляза Ботари.
— Ти! Ти си виновен, страхлив мошенико! Изпуснахме го, по дяволите, и някой друг ще намаже! Наградата можеше да е моя, трябваше да е моя…
Ругатните му бяха прекъснати от трясъка. — Ботари го хвана за реверите и блъсна в стената. Ханджията напразно се мъчеше да стъпи на пода. Разяреното лице на Ботари се надвеси над него.
— Какво става?
— Един от взводовете на Вордариан е открил онзи тип и той, изглежда, им е издал и другия. — Ханджията беше и ядосан, и уплашен. — Откриха ги и двамата, а аз не получих нищо!
— Открили са ги? — ахна Корделия.
— Точно сега ги прибират, мътните го взели!
Може би все още имаше шанс. Съзнателно решение или тактическа принуда, сега едва ли имаше някакво значение. Тя извади от чантата един зашеметител. Ботари отстъпи назад и тя стреля в ханджията, който стоеше с отворена уста. Ботари напъха неподвижното му тяло зад бюрото.
— Трябва да се опитаме да ги спасим. Дру, извади останалото оръжие. Сержант, води ни. Напред!
Откри, че тича по улицата към сцената, която всеки трезвомислещ бараярец би избегнал, минавайки на отсрещната страна — нощен арест, извършван от силите за сигурност. Дру търчеше до Ботари. Куделка, натоварен с чантата, бе изостанал. Искаше й се мъглата да бе по-гъста.
Скривалището на семейство Ворпатрил се оказа през две преки от тяхното, в една неугледна тясна сграда, много напомняща на тази, в която бяха прекарали деня и те. Ботари вдигна ръка и тримата спряха предпазливо на ъгъла, после отстъпиха назад. Два земехода на Службата за сигурност бяха паркирани пред някаква малка странноприемница; районът странно пустееше. Куделка ги настигна задъхан.
— Друшнакови — каза Ботари, — заобиколи ей оттам. Заеми позиция за кръстосан огън, като покриеш другата страна на онези земеходи. Внимавай, сигурно имат хора и на задната врата.
Уличната тактика очевидно бе призванието на Ботари. Дру кимна, провери дали оръжията й са заредени и тръгна сякаш небрежно през уличката, без дори да обръща глава, но щом излезе извън обсега на зрение на противника, се впусна в безшумен бяг.
— Трябва да заемем по-добра позиция — промърмори Ботари и рискува да надникне още веднъж. — Оттук не виждам добре.
— Един мъж и една жена вървят по улицата. — Корделия се вглеждаше отчаяно какво става. — Спират да поговорят на някаква врата. Гледат към хората от Сигурността, те не ги гледат… Ще можем ли да се промъкнем?
— Не за дълго — отвърна Ботари. — Само докато забележат енергийните ни оръжия на сканерите си. Щом започне, всичко става много бързо. Лейтенант, прикривай ни оттук. Приготви плазмения пистолет, само с него разполагаме, за да спрем превозно средство.
Ботари скри невроразрушителя под якето си. Корделия напъха зашеметителя под колана на ризата си и лекичко хвана Ботари под ръка. Бавно излязоха иззад ъгъла.
Идеята наистина бе глупава. Трябваше да се приготвят още преди часове, ако искаха да опитат подобно нападение. Или да приберат Падма и Алис. И все пак, преди колко ли време е бил проследен Падма? Може би бяха попаднали в някаква отдавна подготвяна клопка заедно с тях? „Никакво «може би»! Съсредоточи се!“
Ботари забави стъпка — приближаваха до някаква потънала в сумрак отворена врата. Той я бутна вътре и се подпря с ръка на стената, застанал плътно до нея. Вече бяха достатъчно близо, за да дочуят гласове. Пращящите разговори от комуникаторите се носеха ясно във влажния въздух.