— Някой тук да е присъствал на подобно нещо?
— Аз не — промълви Алис. Погледите им се срещнаха с пълно разбиране.
— Но не си сама — каза успокояващо Корделия. Увереността би трябвало да доведе до отпускане, би трябвало да доведе до нещо. — Всички ще ти помагаме.
Ботари се обади със странна неохота:
— Майка ми беше акушерка. Понякога ме влачеше със себе си да й помагам. Не е чак толкова сложно.
Корделия се насили да не вдигне вежди. За първи път чуваше сержанта да споменава някой от родителите си.
Ботари въздъхна, очевидно разбирайки по погледите им, че ще трябва да се нагърби с това.
— Дай ми якето си, Ку.
Куделка галантно го съблече и понечи да загърне треперещата лейди Ворпатрил, но сержантът го изпревари, наметна я със собственото си яке, накара я да легне на пода и подложи якето на Куделка под бедрата й. Алис вече не бе така бледа и вече не изглеждаше, сякаш всеки миг щеше да загуби съзнание, но когато коремните й мускули отново се стегнаха, дъхът й секна и тя изкрещя.
— Помогнете ми, лейди Воркосиган — промълви Ботари на Корделия. „Какво?“ — почуди се тя, но после когато той коленичи и нежно вдигна нощницата на Алис Ворпатрил, разбра. „Иска да го сдържам.“ Но убийствената престрелка, изглежда, беше изсушила онази ужасяваща вълна на похот, която бе обезобразила лицето му на улицата. Сега в погледа му се долавяше само обикновен интерес. За щастие Алис Ворпатрил беше прекалено заета със себе си, за да забележи, че опитът на Ботари да придаде на лицето си медицински-хладнокръвно изражение не бе съвсем успешен.
— Главата на бебето още не се показва — докладва той. — Но е на път.
Последва нова контракция и той се огледа и прибави:
— По-добре да не крещите, лейди Ворпатрил. Сигурно вече ни търсят.
Тя кимна с разбиране и махна отчаяно с ръка. Дру усука някаква кърпа и я даде да я захапе.
И така продължи — контракция след контракция. Алис изглеждаше напълно изстискана, викаше съвсем тихичко, неспособна да се противопостави на непрекъснатите опити на тялото си да се освободи, неспособна да си поеме дъх или да възстанови самообладанието си. Тъмнокосата главичка на бебето се показа, но не можеше да излезе по-навън.
— Колко време може да продължи това? — попита Ку. Опитваше се да говори спокойно, но в гласа му звучеше тревога.
— Май му харесва да си седи там, където е — отвърна Ботари. — Не му се иска да излиза на студа. — Алис разбра шегата: пресекливото й дишане не се измени, но в очите й блесна мигновена благодарност. Ботари се приведе, намръщи се преценяващо и клекна до нея, после положи широката си длан върху корема й, почака следващата контракция и леко натисна.
Главичката на бебето изскочи между кървавите бедра на лейди Ворпатрил.
— Готово — каза сержантът доволно. Куделка изглеждаше сериозно впечатлен.
Корделия подложи длани под главичката и пое телцето при следващата контракция. Беше момченце. Изкашля се два пъти, кихна като котенце сред настаналото благоговейно мълчание, вдиша, почервеня и силно изплака. Корделия едва не го изпусна.
Ботари изруга.
— Подайте ми сабята си, Ку.
Лейди Ворпатрил го погледна безумно.
— Не! Върнете ми го, ще го накарам да млъкне!
— Нямах предвид това — каза Ботари с някакво достойнство. — Макар че все пак това е идея — прибави той, когато плачът продължи. Сержантът извади плазмения пистолет, настрои го на слаба мощност и нагря сабята. Стерилизираше я.
При следващата контракция пъпната връв бе последвана от плацента — объркана купчинка върху якето на Ку. Корделия погледна скрито очарована изхабения вариант на поддържащия орган, който бе имал толкова голямо значение в нейния собствен случай. „Времето. Това спасяване отне толкова много време. Какви ли са шансовете на Майлс сега?“ Не беше ли разменила живота на собствения си син срещу този на мъничкия Иван? Всъщност не чак толкова мъничкия Иван; не бе за чудене, че бе причинил на майка си толкова главоболия. Алис сигурно имаше необикновено широк тазов свод, иначе нямаше да оцелее след този нощен кошмар.
След като пъпната връв се изпразни и стана бяла, Ботари я преряза със стерилизираната сабя и Корделия положи всички усилия, за да завърже това гумено нещо. После почисти бебето, зави го в една чиста риза и най-сетне го сложи в протегнатите ръце на Алис.
Алис погледна бебето и отново се разплака.
— Падма каза… че ще имам най-добрите лекари. Каза… че няма да ме боли. Каза, че ще остане с мен… по дяволите, Падма! — Тя притисна сина на Падма към себе си и с нежна изненада възкликна: — Оу! — Устата на бебето бе открила гръдта й и очевидно я бе захапала като баракуда.