— Да посреднича — отвърна твърдо Корделия, мина по коридора към стаята на лейди Ворпатрил и надникна вътре. Друшнакови седеше и наблюдаваше спящата жена. Двете бири и сандвичите стояха оставени недокоснати на нощното шкафче.
Корделия се вмъкна вътре и затвори тихо вратата.
— Знаеш ли — промълви тя, — добрите войници никога не изпускат шанса да хапнат или да поспят. Понеже не знаят дали няма да ги вдигнат по тревога преди да се появи следващият шанс.
— Не съм гладна. — Дру също изглеждаше вглъбена, сякаш бе попаднала в някакъв капан в самата себе си.
— Искаш ли да си поговорим?
Тя направи неуверена гримаса, отдалечи се от леглото и седна на едно канапе в другия край на стаята. Корделия седна до нея.
— Тази вечер — каза тихо момичето — за пръв път участвах в истинска битка.
— Справи се добре. Зае добра позиция, реагира…
— Не. — Друшнакови направи горчиво-колеблив жест. — Не е така.
— Нима? На мен ми се стори добре.
— Заобиколих тичешком сградата. Зашеметих двама мъже от Службата за сигурност, които чакаха на задната врата. Изобщо не ме видяха. Добрах се до моята позиция на ъгъла на сградата. Наблюдавах онези мъже, които измъчваха лейди Ворпатрил на улицата. Обиждаха я, оглеждаха я, блъскаха я… това ме разяри толкова, че включих невроразрушителя си. Исках да ги убия. После започна стрелбата. И… и аз се поколебах. И лорд Ворпатрил загина точно заради това. Вината е моя…
— Хей, момиче! Не само онзи главорез, който застреля Падма Ворпатрил, се беше прицелил в него. Падма беше толкова упоен и объркан, че дори не се опита да намери прикритие. Трябва да са му дали двойна доза, за да го насилят да ги заведе при Алис. Също толкова лесно би могъл да загине от някой друг изстрел или да попадне под нашия собствен кръстосан огън.
— Сержант Ботари не се поколеба — каза безизразно Друшнакови.
— Вярно — съгласи се Корделия.
— Освен това сержант Ботари не губеше енергия да… съжалява врага.
— Права си. Ами ти?
— Аз съжалявам.
— Убиваш двама абсолютни непознати и очакваш да се чувстваш весела?
— Ботари беше весел.
— Да. На Ботари това му достави удоволствие. Но Ботари не е нормален човек дори и по бараярските стандарти. Да не би да се стремиш да станеш чудовище?
— Защо го наричате така!
— О, но той е мое чудовище. Моето вярно куче. — Тя винаги имаше проблеми да обяснява Ботари, понякога дори на самата себе си. Корделия се зачуди дали Друшнакови знае за земния произход на термина „козел за отпущане“. Жертвеното животно, което всяка година било пускано в пустошта да отнесе греховете на своето общество… Ботари навярно бе нейният звяр на греха, тя виждаше съвсем ясно какво прави той за нея. Не бе толкова уверена какво правеше той за самия себе си, освен че, изглежда, го намираше за отчаяно важно. — Така че дори се радвам, че си угнетена. Двама патологични убийци на моя служба би било излишно. Цени тази угнетеност, Дру.
Момичето поклати глава.
— Струва ми се, че може би това не е моето призвание.
— Може би. А може би не. Помисли си какво чудовищно нещо би била една армия от такива като Ботари. Всяка въоръжена сила в едно общество — армия, полиция, служба за сигурност — се нуждае от хора, които да могат да се нагърбят с необходимото зло и все пак да не стават зли от това. Да вършат само необходимото и нищо повече. Непрекъснато да подлагат на съмнение предположенията, да не допускат да се стига до зверства.
— По начина, по който онзи полковник спря отвратителния капрал ли?
— Да. Или по начина, по който лейтенантът разпитваше полковника… Иска ми се да можехме да го спасим — въздъхна Корделия.
Дру се намръщи и сведе поглед.
— Ку си мисли, че си му сърдита — каза Корделия.
— Ку? — вдигна разсеяно поглед Друшнакови. — О, да, и той беше там. Иска ли нещо?
Корделия се усмихна.
— Ку си представя, че цялото ти нещастие се е съсредоточило върху него. — Усмивката й изчезна. — Имам намерение да го пратя с лейди Ворпатрил, за да се опита да изведе нея и бебето. Ще се разделим веднага, щом тя е в състояние да ходи.
На лицето на Дру се изписа тревога.
— Ще бъде изложен на ужасна опасност. Хората на Вордариан ще бъдат бесни, че са изпуснали нея и младия лорд.
Да, все още имаше лорд Ворпатрил, който да обърква генеалогичните сметки на Вордариан. Безумна система, която превръща едно бебе в смъртоносна заплаха за възрастен човек.
— Никой не е в безопасност, докато не свърши тази отвратителна война. Кажи ми друго: още ли обичаш Ку? Знам, че сте приключили с първоначалното сляпо увлечение. Ти виждаш неговите недостатъци. Егоцентричен, непрекъснато мисли за недъзите си, ужасно се притеснява за мъжествеността си. За него има надежда. Предстои му интересен живот на служба при регента. — Ако оцелееха през следващите четирийсет и осем часа. Но пък беше добре да внушава на хората си страстен копнеж за живот. — Желаеш ли го?