Стигнаха до някакъв капак, завинтен за пода. Друшнакови го отвори бързо.
— Скачайте долу. Дълбоко е само два метра. Но сигурно е мокро.
Корделия се мушна в тъмния отвор, цопна долу и запали джобното си фенерче. Водата, гладка, черна и блестяща, стигаше до стегнатите й в ботуши глезени. Беше леденостудена. Ботари я последва. Дру стъпи с колене на раменете му, за да намести капака, после скочи с плясък до нея.
— Имаме около половин километър по този канал. Хайде — прошепна тя.
Толкова близо до целта! Нямаше нужда да я карат да бърза.
Повървяха малко, после се изкатериха до някакъв тъмнеещ се отвор в стената, който ги отведе в много по-стар и по-малък канал, изграден от потъмнели от времето тухли. Приклекнали и привели гръб, тримата се запромъкваха напред. За Ботари това сигурно бе най-неприятно, помисли си Корделия. Дру забави ход, започна да почуква по тавана на тунела със стоманения шип на бастуна на Куделка и щом започна да бие на кухо, спря.
— Тук. Направено е да се отваря надолу. Вижте. — Тя извади сабята и пъхна внимателно острието в един процеп между хлъзгавите тухли. Чу се щракване и замаскираният капак се люшна надолу, като едва не я удари по главата. Тя прибра сабята в ножницата. — Хайде. — И се измъкна през отвора.
Двамата я последваха и се оказаха в друг, още по-тесен древен канал. Той се изкачваше нагоре по-стръмно. Тръгнаха приведени. Дрехите им се триеха в стените и станаха целите във влажни петна. Внезапно Дру се изправи и се изкачи по купчина счупени тухли в мрачно, подпряно с колони помещение.
— Какво е това място? — прошепна Корделия. — Прекалено голямо е за тунел…
— Старата конюшня — прошепна в отговор Дру. — Сега сме под резиденцията.
— Проходът не ми изглежда толкова таен. Сигурно го има на старите скици и планове. Хората… Службата за сигурност навярно знае за него. — Корделия се взря в неясните, дъхащи на мухъл ниши, разкриващи се под трепкащата светлина на фенерчетата.
— Да, но това е мазето на старите стари конюшни. Не тези на Дорка, а на прачичо му. Държал е тук над триста коня. Преди двеста години те изгорели в грандиозен пожар и вместо да правят ремонт, ги затрупали и построили върху източната им част новите стари конюшни. А по времето на Дорка ги превърнали в жилища за персонала. Сега повечето заложници са заключени точно там. — Дру закрачи решително напред, сякаш бе в свои води. — Сега сме на север от главната част на резиденцията, под градините на Ецар. Очевидно Ецар е открил това старо мазе и е измислил тайния проход с Негри преди трийсет години. Дори собствената му Служба за сигурност не знаеше за него. Доста доверчив е бил, а?
— Благодаря ти, Ецар — измърмори иронично Корделия.
— Щом излезем от прохода на Ецар, започва истинската опасност — отбеляза момичето.
Да, все още можеха да се откажат, да се върнат — и никой нямаше да разбере. „Защо тези хора така лесно ми позволиха да рискувам живота им? Господи, мразя да командвам.“ Нещо шумолеше в мрака, някъде капеше вода.
— Тук — каза Друшнакови, осветявайки с фенерчето купчина сандъци. — Тайният склад на Ецар. Дрехи, оръжие, пари — капитан Негри ме накара да прибавя и някои женски и момчешки дрехи миналата година, по времето на ескобарската инвазия. Готвеше се за неприятности, но безредиците изобщо не стигнаха дотук. Моите дрехи ще са ви съвсем малко по-големи.
Съблякоха старите си дрехи и Друшнакови избра чисти, подходящи за старшите прислужнички в резиденцията. Бе ги донесла точно за това. Ботари извади черната си униформа от чантата и я облече, прибавяйки съответните отличителни знаци на Имперската служба за сигурност. От разстояние не се отличаваше от обикновените войници, макар навярно да бе прекалено изпомачкан, за да не го забележат отблизо. Както бе обещала Дру, в запечатаните сандъци имаше пълен набор от заредени оръжия. Корделия си избра нов зашеметител, Дру също. Погледите им се срещнаха.
— Този път не се колебаеш, а? — промърмори Корделия. Дру мрачно кимна. Ботари си взе по едно от всичко: зашеметител, невроразрушител и плазмен пистолет. Корделия се надяваше да не подрънква, когато върви.
— Не можеш да стреляш с това нещо вътре — противопостави се Друшнакови на плазмения пистолет.
— Човек никога не знае — сви рамене Ботари. След кратък размисъл Корделия взе и бастуна със сабята, като завърза на възел колана си около дръжката му. Не беше сериозно оръжие, но се беше оказало неочаквано полезно по време на пътуването. „За късмет.“ После от дъното на чантата Корделия извади това, което смяташе за най-мощно от всички останали оръжия.