Те се разделиха само за да се огледат по-добре, без да пускат ръцете си.
— Ти успя — сподави смеха си Друшнакови. — Кога дойдохте? Как е лейди Ворпатрил?…
— Пристигнахме само два часа преди вас — каза задъхано Ку, зареждайки се отново с кислород след геройската им целувка. — Лейди Ворпатрил и малкият лорд са в лазарета. Лекарят казва, че тя страда предимно от стрес и изтощение. Беше невероятна. Преживяхме няколко неприятни момента, докато минавахме покрай хората от Службата за сигурност на Вордариан, но не се провалихме. И ти успя! Срещнах Вааген по коридора с репликатора — ти си спасила сина на милорд!
Раменете на Друшнакови се отпуснаха.
— Но загубихме принцеса Карийн.
— Оо! — Той докосна устните й. — Не ми казвай — лорд Воркосиган ми нареди да ви заведа всичките в мига, в който пристигнете. Ще разкажеш първо на него. Сега ще ви заведа. — Той махна с ръка към хората от ИмпСи, сякаш разгонваше мухи — нещо, което Корделия копнееше да направи.
Ботари имаше нужда от помощ, за да се изправи. Корделия вдигна жълтата пластмасова чанта и чак сега забеляза, че тя носи името и рекламния знак на един от най-добрите магазини за женски дрехи в столицата. Каква ирония. „Карнйн най-после ти избяга, копеле.“
— Какво е това? — попита Ку.
— Да, лейтенант — вметна припреният служител от ИмпСи, — моля ви, тя отказа да ни остави да проверим чантата. По правилник не трябва да я пускаме да я внесе в базата.
Корделия отвори чантата и я подаде на Ку. Той надникна вътре и отскочи назад.
— По дяволите!
Мъжът от ИмпСи се втурна напред, но Ку му махна да спре.
— Аз… аз разбирам — преглътна той. — Да, адмирал Воркосиган определено ще иска да види това.
— Лейтенант, а какво да впиша в описа си? — почти изскимтя дежурният от ИмпСи. — Щом я внасят, трябва да я регистрирам.
— Остави го Ку, той просто си пази задника — въздъхна Корделия.
Ку надникна отново и устните му се сгърчиха в крива усмивка.
— Всичко е наред. Впиши я като подарък по случай Зимния панаир за адмирал Воркосиган. От жена му.
— А, Ку. — Дру му подаде сабята. — Запазих ти това. Но загубихме ножницата, съжалявам.
Ку взе оръжието, погледна чантата, направи връзката и го понесе по-внимателно.
— Няма… няма нищо. Благодаря ти.
— Ще я занеса в „Сийглинг“ и ще поръчам да направят нова ножница — обеща Корделия.
Мъжът от ИмпСи им направи път. Ку поведе Корделия, Ботари и Дру в базата. Корделия отново стегна връзките на чантата и дори лекичко я залюля.
— Ще слезем на етажа на Щаба. Адмиралът има секретна среща през последния един час. Снощи пристигнаха тайно двама висши офицери на Вордариан. Преговарят да му го предадат. Най-добрият план за освобождаване на заложниците зависи от тяхното сътрудничество.
— Още ли не са научили за това? — вдигна чантата Корделия.
— Струва ми се, че не, миледи. Вие току-що променихте всичко. — Той се усмихна малко странно и ускори неравната си крачка.
— Но заложниците все пак трябва да се освободят — въздъхна Корделия. — Макар и провалили се, хората на Вордариан все още са опасни. Може би дори по-опасни, защото са отчаяни. — Тя си помисли за хотела в центъра на Ворбар Султана, където, доколкото знаеше, още пазеха момиченцето на Ботари — Елена. Заложници. Да можеше да убеди Арал да отпусне малко ресурси, за да бъдат заложниците по-малко!
Слизаха надолу и надолу, към центъра на нервната система на базата Танъри. Стигнаха до силно охраняваната зала за съвещания — пред нея пазеше цял взвод въоръжени до зъби войници. Куделка им махна да се отдръпнат. Вратите се плъзнаха встрани и отново се затвориха зад тях.
Мъжете около полираната маса прекъснаха работата си и се обърнаха към нея. В центъра, разбира се, беше Арал. От двете му страни бяха Илян и граф Пьотър.
Там бяха премиер-министърът Вортала и Канциан, и някакви други старши щабни офицери, всички облечени в зелени униформи. Срещу тях седяха двамата двойни предатели и помощниците им. Пълно със свидетели.
Тя искаше да бъде сама с Арал, без цялата тази тълпа. „Скоро.“
Арал срещна погледа й. Устните му се извиха в иронична усмивка. Това беше всичко и все пак стомахът й се затопли отново от увереност, от сигурност в него. Никакъв лед. Всичко щеше да се оправи. Отново бяха в крак и това не би могло да се изрази по-добре с порой от думи и силни прегръдки. Преръдки обаче щеше да има, така обещаваха сивите му очи. Собствените й устни се извиха нагоре за пръв път откакто… от кога?
Граф Пьотър плесна с длан по масата.
— Мили Боже, къде беше? — извика той яростно.
Обзе я болезнена лудост. Тя му се усмихна свирепо и му подаде чантата: