Евън Ворхалас командваше пехотните войски на Вордариан в столицата, защитавайки центъра за космически комуникации в комплекса на военната щабквартира. Той загина в заключителната вихрушка на битката, застрелян от собствените си хора, когато отблъсна предложението да получи амнистия, ако се предаде. В известен смисъл Корделия изпита облекчение. Традиционното наказание за измяна от страна на ворски лорд бе публично изобличаване и смърт чрез подлагане на глад. Покойният император Ецар не се бе поколебал да продължи отвратителната традиция. Корделия можеше само да се моли през властването на Грегор тя да бъде прекратена.
Без Вордариан като обединителен център бунтовническата коалиция бързо се разпадна на отчаяни фракции. Един извънредно консервативен ворски лорд в град Федерсток вдигна знамето си и се обяви за император, наследник на Вордариан, но претендентството му продължи по-малко от трийсетина часа. В една източна крайбрежна област, принадлежаща на съюзник на Вордариан, графът се самоуби при залавянето му. Една антиворска групировка обяви в хаоса независима република. Новият граф, пехотен полковник от роднинско семейство, който никога не бе очаквал да му се паднат подобни почести, се противопостави незабавно и ефективно срещу този рязък, свръхпрогресивен завой. Воркосиган остави републиката на него и областното му опълчение, запазвайки имперските войски за „необластни вътрешни проблеми“.
— Не можеш да стигнеш до половината и да спреш — измърмори му Пьотър. — Особено при такова деликатно положение.
— Светът се обикаля стъпка по стъпка — отвърна Воркосиган. — Гледай и ще видиш.
На петия ден Грегор се върна в столицата. Воркосиган и Корделия се нагърбиха заедно да му кажат за смъртта на Карийн. Той се разплака, а когато се поуспокои го заведоха с един земеход да приеме прегледа на войските. Всъщност стана обратното: войските най-после се убедиха в неверността на пуснатите от Вордариан слухове за неговата смърт. Корделия пътуваше заедно с него. Безмълвната му тъга я нараняваше дълбоко, но от нейна гледна точка така бе по-добре, отколкото първо да приеме парада и да му кажат чак след това. Ако й се бе наложило да изтърпи непрекъснатите му въпроси къде може да види майка си по време на цялото пътуване, нямаше да може да издържи.
Погребението на Карийн беше публично, макар и недотам пищно, колкото би било при не толкова хаотични обстоятелства. Грегор трябваше да запали жертвена клада за втори път през тази година. Воркосиган помоли Корделия да води ръката, с която момчето държи факела. Тази част от погребалната церемония изглеждаше почти излишна след това, което бе станало с резиденцията. Корделия сложи на кладата кичур от собствената си коса. Грегор се бе вкопчил в нея.
— И мен ли ще убият? — прошепна й той. Думите му не прозвучаха уплашено, а само болезнено любопитно.
Баща му, дядо му, майка му — всички бяха умрели за една година и не бе за учудване, че се чувстваше под прицел и объркан, независимо, че представата му за смъртта бе още детинска.
— Не — каза твърдо тя. Ръката й се стегна около раменете му. — Няма да им позволя. — Бог да й беше на помощ, но това неоснователно уверение, изглежда, го успокои.
„Ще се грижа за момчето ти, Карийн“ — помисли си Корделия, когато пламъците се издигнаха. Тази клетва струваше повече от всички жертвени дарове на кладата, защото свързваше нерушимо живота й с Бараяр. Но топлината, докосваща лицето й, облекчи малко болката в главата й.
Корделия усещаше душата си като изтощен охлюв, свит в неясната тъмнина на черупката. Тя пълзеше автоматично през останалата част от церемонията, макар че имаше мигове, в които обкръжението й нямаше никакво значение. Ворските лордове се обръщаха към нея с ледена официалност. „Те несъмнено ме мислят за безумно опасна, за някаква луда, извадена от тавана поради свръхснизходителни връзки.“ Но накрая разбра, че техните подчертани любезности означават уважение.
Това я разяри. Целият кураж на Карийн не й бе донесъл нищо, смелото и кърваво раждане на лейди Ворпатрил бе прието като нещо нормално, но само удари по главата някой идиот и вече ще станеш наистина някой, за Бога!
Когато се прибраха, на Арал му трябваше цял час, за да я успокои.
— Имаш ли намерение да го използваш? — попита тя, когато крайното й изтощение премина отново в някаква цялост. — Този, този… удивителен мой нов статус? — Как мразеше тази дума, как й горчеше в устата!