Новата лаборатория на Вааген заемаше цял етаж в най-модерната сграда в комплекса. Корделия го бе накарала да се премести от старата лаборатория поради спомените му — при едно от редовните си посещения след завръщането им във Ворбар Султана тя го бе намерила почти парализиран, неспособен да работи. Беше й казал, че всеки път, когато влиза в помещението, в паметта му изниква ужасната и безсмислена смърт на доктор Хенри. Не можеше да стъпи на онова място на пода, където бе паднало тялото на Хенри, а трябваше да го заобикаля. Дори и съвсем тихите шумове го караха да скача и да трепери.
— Аз съм човек на разума — беше й казал той дрезгаво. — Тези суеверни глупости не означават нищо за мен. — Затова Корделия му бе помогнала да изгори лично жертвоприношение за Хенри в един мангал на пода в лабораторията и го бе накарала да се премести под претекст, че го повишава.
Новата лаборатория бе светла, просторна и не бе обитавана от отмъстителни духове. Когато Вааген я въведе вътре, Корделия завари цяла тълпа чакащи хора: научни сътрудници, прикрепени към Вааген да проучват технологията на репликатора, любопитни цивилни акушери, включително доктор Ритер, бъдещият личен педиатър на Майлс и неговият консултиращ хирург. Смяна на стражата. „А родителите да се блъскат, за да влязат, така ли?“
Вааген се суетеше наоколо. Все още беше с превръзка на окото, но бе обещал на Корделия, че сега вече ще намери време за последната операция за възстановяване на зрението му. Един санитар издърпа маточния репликатор и Вааген гордо застана до него, сякаш се опитваше да направи драматична церемония от това, което Корделия познаваше като съвсем обикновено нещо. И наистина той превърна събитието в специализирана лекция за колегите си, спирайки се подробно на състава на хормоналните разтвори, докато ги инжектираше в съответните системи, описваше отделянето на плацентата в репликатора, приликите и разликите между репликаторното и телесното раждане. „Алис Ворпатрил трябваше да е тук“ — помисли си Корделия.
Вааген вдигна поглед и срещна нейния, спря стеснително и се усмихна.
— Лейди Воркосиган. — Той посочи с ръка заключалките на репликатора. — Бихте ли ми оказали честта?
Тя приближи, поколеба се и се огледа за Арал. Той беше там, зад другите, тържествен и внимателен.
— Арал?
Той пристъпи напред.
— Сигурна ли си?
— Ако можеш да отвориш хладилна чанта за пикник, можеш да отвориш и това. — Двамата хванаха по една заключалка, вдигнаха ги едновременно, разхерметизирайки стерилното запечатване, и отместиха капака. Доктор Ритер започна с виброскалпел, режейки през дебелия окоп от хранителни тръбички с толкова деликатно движение, че сребристата амниотична торбичка отдолу изобщо не бе засегната, после разряза и последните остатъци от биологичната опаковка на Майлс, почиствайки устата и носа му от течности преди първото му изненадано вдишване. Ръката на Арал прегърна Корделия толкова силно, че я заболя. От устните му се откъсна приглушен смях, не по-силен от въздишка. Той преглътна и премига, зачервен от радост и болка, а после отново се овладя.
„Честит рожден ден — помисли си Корделия. — Цветът му е добър…“
За съжаление това бе горе-долу всичко, което беше добро. Контрастът с бебето Иван бе поразителен. Въпреки допълнителните седмици в репликатора, десет месеца срещу деветте и половина на Иван, Майлс бе едва наполовината от размера на Иван след раждането му, и много по-слаб и сбръчкан. Гърбът му беше забележимо деформиран, а краката му бяха изкривени. Но определено беше от мъжки пол, в това нямаше съмнение. Първото му изплакване бе тъничко, слабо, по нищо не приличаше на гневния, гладен рев на Иван. Зад себе си тя чу разочарованото съскане на Пьотър.
— Достатъчно ли е бил хранен? — попита тя Вааген. Едва прикриваше обвинението в гласа си. Вааген сви безпомощно рамене.
— Беше му давано всичко, което можеше да поеме.
Педиатърът и неговият колега подложиха Майлс под загряваща лампа и започнаха прегледа си. Корделия и Арал стояха от двете им страни.