— Вносният ми жребец! — изджавка ужасено Пьотър.
Чисто рефлекторно Ботари извади зашеметителя си от кобура. После замръзна парализиран от неувереност по какво и накъде да стреля. Ако конят паднеше и затиснеше малкия си ездач…
— Гледай, сержант! — извика с тънкото си енергично гласче Майлс. — Сега съм по-висок от теб.
Ботари се затича към него. Уплашен, конят се обърна и препусна в галоп.
— …мога да тичам по-бързо! — донесоха се накъсано думите поради неравния бяг на коня. Животното се скри от погледа им зад конюшнята.
Четиримата възрастни се втурнаха след него. Корделия не чу друг вик, но когато завиха зад ъгъла, Майлс лежеше на земята, а конят бе спрял по-нататък и пасеше. Щом ги забеляза, той изпръхтя враждебно, вдигна глава, затанцува от крак на крак, а после продължи да пасе.
Корделия коленичи до Майлс, който бе вече седнал и й кимаше да се маха. Беше блед и стискаше лявата си ръка с дясната с познатия израз на болка.
— Видя ли, сержант? — задъхано каза той. — Мога да яздя, мога.
Пьотър, насочил се към коня, спря и погледна надолу.
— Не съм искал да кажа, че не можете — отвърна уморено сержантът. — Исках да кажа, че нямате разрешение.
— Аа…
— Счупи ли я? — кимна Ботари към ръката му.
— Аха — въздъхна момчето. В очите му имаше сълзи, но то стискаше зъби, за да не позволи на гласа си да трепери.
Сержантът замърмори, нави ръкава на Майлс и опипа ръката му. Майлс изстена съвсем тихо. Ботари намести нещо, после извади от джоба си пластмасова шина и я нагласи около ръката и китката.
— Това ще я предпазва, докато я видят лекарите.
— Не е ли по-добре… да приберете този ужасен кон? — попита Корделия Пьотър.
— Не е ужасен — настоя Майлс, скачайки на крака. — А е най-прекрасният.
— Така ли мислиш, а? — каза грубо Пьотър. — Защо реши така? Кафявият цвят ли ти харесва?
— Защото се движи най-подскокливо — обясни сериозно Майлс и подскочи, за да го имитира. Това доста впечатли Пьотър.
— Така е — каза слисано той. — Това е най-новият ми проект за дресировка… Ти харесваш ли конете?
— Чудесни са! Прекрасни са! — завъртя се Майлс.
— Так и не можах да накарам баща ти да се заинтересува от тях — свирено погледна към Арал старият граф.
„И слава Богу“ — помисли си Корделия.
— На кон мога да вървя толкова бързо, колкото и всички останали, обзалагам се — каза Майлс.
— Съмнявам се — отвърна хладно Пьотър, — ако това преди малко бе пример за ездата ти. Ако ще яздиш, трябва да яздиш правилно.
— Научете ме — каза веднага Майлс. Пьотър рязко вдигна вежди, после погледна към Корделия и се усмихна кисело.
— Ако майка ти разреши. — Той се полюля на пети с някаква самодоволна сигурност, познавайки дълбоката антипатия на Корделия към животните.
Корделия прехапа език в нещо като „Само през трупа ми“ и започна да мисли бързо. Съсредоточените очи на Арал й сигнализираха нещо, но тя не можа да разбере какво. Дали това не бе новият начин на Пьотър да убие Майлс? Да го отведе надалеч и да го смаже, стъпче… да го умори? Помисли си дори, че… Риск или сигурност? През няколкото месеца, откакто Майлс най-после можеше да извършва всички движения, тя бе изпаднала в паническо изтощение, опитвайки се да го предпази от физически наранявания, а той бе прекарал същото време в почти обезумели опити да избяга от нейния надзор. Ако тази битка продължеше още, някой от тях двамата щеше да полудее.
Щом не можеше да го държи в безопасност, навярно бе най-добре да го научи да живее опасно. Вече почти не можеше да го сдържа. Големите му сиви очи излъчваха отчаяна молба към нея: „Позволи ми, позволи ми, позволи ми…“ В тях имаше достатъчно енергия, за да прегорят и стомана. „Бих се борила със света за теб, но да бъда проклета, ако мога да измисля как да те предпазя от самия теб. Опитай се сам, детето ми.“
— Да — каза тя. — Ако сержантът те придружава.
Ботари я погледна с ужасѐн укор. Арал потри брадичката си със светнали очи. Пьотър очевидно съжаляваше за предложението си.
— Добре — каза Майлс. — Може ли да имам свой собствен кон? Може ли да имам този?
— Не, не този — отвърна възмутено Пьотър. После прибави: — Навярно пони.
— Кон — каза Майлс, гледайки го право в лицето.
Корделия разпозна НФП — Настойчивата форма на преговори — безусловен рефлекс, доколкото можеше да каже тя, който не допускаше ни най-малка отстъпка. Детето би трябвало да бъде използвано, за да изковава договорите със сетаганданците. Тя се зачуди с колко извоювани коня ще завърши накрая този спор.
— Пони — вметна тя, давайки на Пьотър подкрепата, от която той тепърва щеше да се нуждае, и то много. Добре че не знаеше. — Послушно пони. Послушно малко пони.