— Чувам, че има репутация на прикрит прогресист.
— Няма нищо тайно. Някои от старшите ворски офицери се страхуват до смърт от него. Опитвал се е да привлече на своя страна татко и Вортала за онзи нов данък.
— О,нима!
— Става дума за прекия имперски данък върху наследството.
— Оо! Е, той няма да бъде засегнат от това, нали? Родът Воркосиган е дяволски беден. Нека Комар да плати. Значи затова сме го завладели, така ли?
— Не точно, невежи ми братко. Виждал ли е някои от вас, градските шутове, бетанската му женичка?
— Модерни мъже, господинчо — поправи го брат му. — За да не ни бъркат с вас, военните мърльовци.
— Няма такава опасност. Не, наистина. Носят се най-невероятни слухове за нея, Воркосиган и Ворутиър на Ескобар, и повечето си противоречат. Мислех, че майка ни може да знае нещо.
— Тя няма добро мнение за човек, за когото се предполага, че е висок три метра и че изяжда бойните кръстосвачи за закуска. Едва ли някой я е виждал. Може пък да е грозна.
— Тъкмо ще си подхождат. И Воркосиган не е красавец.
Силно развеселена, Корделия прикри усмивката си с длан. Командирът продължи:
— А и не знам кой е онзи трикрак спазматик, който се влачи непрекъснато след него. Сигурно някакъв подчинен, как мислиш?
— Боже, какъв мутант! Сигурно като регент Воркосиган е подбрал елита от службите.
Корделия се дръпна като попарена — толкова силна бе неочакваната болка от тази нехайна забележка. Изглежда, капитан лорд Ворпатрил почти не я забеляза. Беше я чул, но вниманието му бе насочено към залата долу, където в момента се полагаха клетвите. Друшнакови, кой знае защо, се изчерви и извърна глава.
Корделия се наведе напред. Думите кипяха в нея, но тя избра само няколко от тях и ги изстреля с най-ледения си капитански тон.
— Командир! И вие, който и да сте! — Те се обърнаха, изненадани от прекъсването. — За ваша информация, въпросният джентълмен е лейтенант Куделка и по-добър офицер от него няма. На ничия служба.
Те я гледаха раздразнени и объркани, неспособни да я вместят в своята представа за нещата.
— Струва ми се, че това беше частен разговор, госпожо — каза рязко командирът.
— Наистина — отвърна не по-малко рязко тя, все още кипнала. — За подслушването, което всъщност бе неизбежно, се извинявам. Но за срамната забележка относно секретаря на адмирал Воркосиган трябва да се извините вие. Тя е позор за униформата, която и двамата носите, и за службата на вашия император, която и двамата споделяте. — Говореше извънредно тихо, почти съскаше. Цялата трепереше. „Май съм поела свръхдоза от Бараяр. Трябва да се овладея.“
Вниманието на Ворпатрил най-после беше привлечено и той погледна към нея, сепнат от думите й.
— Чакайте — възрази той, — недейте да…
Командирът се обърна към тях.
— О, капитан Ворпатрил. Не ви познах веднага, сър. Ами… — Той махна безпомощно към червенокосата си нападателка, сякаш искаше да каже: „С вас ли е тази дама? И ако е така, не можете ли да я овладеете?“ После добави студено: — Не се познаваме, госпожо.
— Не, но нямам желание да надзъртам под камъните, за да видя какво живее под тях. — Внезапно Корделия осъзна, че се е съблазнила да стигне прекалено далеч. И с огромно усилие овладя гнева си. Нямаше никаква полза да създава на Воркосиган нови врагове точно в мига, в който той поемаше новите си задължения.
Спомняйки си, че е тук в ролята на ескорт, Ворпатрил се опита да каже:
— Командир, вие не знаете кой…
— Не… не ни представяйте, лорд Ворпатрил — прекъсна го Корделия. — Само ще ни затрудните още повече. — Тя стисна с палец и показалец основата на носа си, затвори очи и се опита да намери по-примирителни думи. „А се гордеех с това, че мога да се владея.“ После отново погледна към разгневените им лица.
— Командир. Милорд. — правилно определи титлата на младия мъж тя, спомняйки си неговата бележка за баща му, който седеше сред графовете. — Думите ми бяха необмислени и груби и аз си ги взимам обратно. Нямах право да коментирам частен разговор. Смирено се извинявам.
— И би трябвало — изръмжа младият лорд. Брат му прояви по-голямо самообладание и неохотно отвърна:
— Приемам вашето извинение, госпожо. Допускам, че лейтенантът ви е някакъв роднина. Извинявам се, ако сме ви обидили с нещо.
— И аз приемам вашето извинение, командир. Макар лейтенант Куделка да не е мой роднина, а само моят втори най-скъп… враг. — Корделия млъкна и двамата се намръщиха един срещу друг — тя иронично, той озадачено. — Но бих искала да ви помоля и за една услуга, сър. Не допускайте подобни коментари да стигат до ушите на адмирал Воркосиган. Куделка беше един от офицерите му на борда на „Генерал Воркрафт“ и бе ранен по време на неговата отбрана при миналогодишния политически бунт. Адмиралът го обича като свой собствен син.