— Какво жилище имаш предвид? — попита Воркосиган.
— Ами, когато… Грегор наследи престола, заедно с майка си ще се премести в покоите на императора. Тогава стаите на Карийн ще се освободят.
— На принц Сердж, искаш да кажеш. — Воркосиган го погледна мрачно. — Аа… струва ми се, че бих предпочел да разположа официалното си седалище в замъка Воркосиган. Баща ми прекарва все повече време в провинцията и мисля, че няма да има нищо против да се премести.
— Не мога изцяло да подкрепя тази идея, сър. От гледна точка на сигурността. Той се намира в старата част на града. Улиците са пълни с хора. Под района има поне три групи стари тунели от стари канализации и транспортни системи — а има и прекалено много нови високи сгради, които гледат отгоре. Ще бъдат необходими поне шест постоянни патрула, и то за съвсем повърхностно наблюдение.
— Разполагаш ли с толкова хора?
— Ами, да.
— Тогава замъкът Воркосиган. — За да успокои Илян, който гледаше разочаровано, Воркосиган добави. — По отношение на сигурността може и да е лош, но има много добри връзки с обществеността. Ще придаде отличен дух на, хм, войнишка скромност на новото регентство. И ще спомогне за отслабването на параноята в двореца.
Тъкмо стигаха до въпросния дворец. От архитектурна гледна точка, в сравнение със замъка Воркосиган Императорската резиденция изглеждаше огромна. Просторните й крила се издигаха на два до четири етажа, подчертани на места с кули. Разновременни пристроявания се преливаха едно в друго и оформяха едновременно просторни и уютни дворове. Стилът на източната фасада бе най-уеднаквен — тежък, с богата каменна резба. Северната страна бе по-разчленена поради многобройните симетрични градини. Западното крило бе най-старото, а южното — най-новото.
Земеходът паркира до двуетажно преддверие откъм южната страна и Илян ги поведе покрай още стражи по широко каменно стълбище към огромен апартамент на втория етаж. Качваха се бавно заради лейтенант Куделка. Той вдигна глава и се намръщи извинително, после отново се наведе съсредоточено — а може би засрамено? „Няма ли тук асансьор?“ — чудеше се раздразнено Корделия. От другата страна на този каменен лабиринт един бледен съсухрен старец умираше на огромното си наследствено легло…
В просторния коридор на втория стаж, застлан с мек килим и декориран с картини и масички с дребни украшения — произведения на изкуството според Корделия — откриха капитан Негри, който разговаряше тихо с една руса жена със скръстени ръце. Корделия бе срещнала за пръв път покрития със слава — или с позор — шеф на Бараярската имперска служба за сигурност предишния ден, след историческия разговор на Воркосиган с умиращия Ецар Ворбара в северното крило. Негри беше с кораво лице, кораво тяло и твърда глава — мъж, служил на своя император с тялото и кръвта си четиридесет години, една зловеща легенда с непроницаеми очи.
Сега той се приведе над ръката й и я нарече миледи, сякаш имаше предвид точно това, или поне не влагаше повече ирония, отколкото в която и да било от предишните си забележки. Русата жена — а може би момиче? — носеше обикновени цивилни дрехи. Беше висока и мускулеста и гледаше Корделия с явен интерес.
Воркосиган и Негри размениха лаконични приветствия в телеграфния стил на двама мъже, общували в продължение на толкова време, че сега любезностите им се свеждаха до някакъв код.
— А това е госпожица Друшнакови. — Негри не толкова представи, колкото посочи жената на Корделия.
— Коя е госпожица Друшнакови? — попита донякъде отчаяно Корделия. Негри не бе представил и лейтенант Куделка, така че сега той и Друшнакови се гледаха скрито един друг.
— Аз съм прислужница от вътрешните покои, миледи — Друшнакови направи лек реверанс.
— И какво обслужвате? Освен покоите.
— Принцеса Карийн, миледи. Това е само официалната ми длъжност. Водя се към хората на капитан Негри като телохранител, клас едно. — Не можеше да се каже коя от длъжностите й доставя по-голямо удоволствие, но на Корделия й се стори, че жената се гордее повече с последната.
— Щом той ви цени толкова, сигурна съм, че сте добра.
Тези думи й спечелиха усмивка.
— Благодаря ви, миледи. Опитвам се.
Всички заедно последваха Негри през близката врата до една продълговата, обляна от слънце жълта стая с многобройни прозорци, които гледаха на юг. Корделия се зачуди дали еклектичната смесица на мебелировката наистина се състои от безценни антики, или това са само изкуствено състарени дубликати. Не можеше да разбере. Седнала на едно тапицирано с жълта коприна канапе в отсрещния край на стаята ги чакаше някаква жена: наблюдаваше ги със сериозно изражение, докато се приближаваха вкупом към нея.