Горката Елинор Болд! Как само й отиват вдовишкото боне и строгата тържественост, с която изпълнява новите си задължения. Клетата Елинор!
Клетата Елинор! Не мога да кажа, че съм изпитвал някога симпатии към Джон Болд. Винаги съм смятал, че той не бе достоен за жената, чиято ръка бе спечелил. Но тя го намираше за повече от достоен. Тя притежаваше едно от онези женски сърца, които се хващат за съпруга си с неповторимото постоянство на бръшляна. Това не е идолопоклонство, защото преклонението пред идола не допуска никакви недостатъци в него. Както паразитното растение следва всички несъвършенства на обгърнатия от него ствол, така и Елинор изпитваше привързаност и обич дори към недостатъците на своя съпруг. Някога тя бе заявила, че каквото и да направи баща й, в нейните очи той ще бъде винаги прав. След брака Елинор прехвърли верността си към своя господар и повелител и беше винаги готова да защити и най-големите му слабости.
А за една жена не бе трудно да обича Джон Болд — самият той беше нежен, предразполагащ към доверие и мъжествен, а високото му, но неподкрепено с истински способности самомнение, старанието му да изтъкне превъзходството си над своите ближни, което дразнеше толкова силно неговите познати, не уронваше ни най-малко престижа му в очите на Елинор.
Дори ако тя беше признала пред себе си някоя негова грешка, ранната му смърт бе заличила всеки спомен за нея. Оплакваше го, сякаш бе загубила най-скъпото съкровище, притежавано някога от една простосмъртна жена; седмици след неговата смърт на нея й беше противна всяка мисъл за бъдещо щастие на този свят. Елинор не можеше да понася така наречените утешения на другите и намираше известно облекчение единствено в сълзите и съня.
Но при буря Бог праща стриганата овца на завет. Елинор съзнаваше, че носи в себе си един жив извор на нови грижи. Знаеше, че скоро ще й бъдат дадени нови причини за радости и скърби, за неизразимо щастие или за отчайваща мъка — както Бог повели в своята милост към нея. Отначало това само усилваше нейната печал. Да стане майка на едно клето дете, осиротяло, преди още да се роди, отраснало край тъжното, опустяло огнище, закърмено със сълзи и ридания, за да бъде после захвърлено в жестокия свят без бащински грижи! Нима това можеше да я радва?
Но постепенно сърцето й закопня за нов обект, на който да дари любовта си, и още преди своята поява гостенинът бе очакван с трепетното нетърпение на една бъдеща майка. Точно осем месеца след смъртта на бащата се роди Джон Болд Втори; и макар че човек не бива да боготвори себеподобните си, нека се надяваме, че обожанието на майката, склонила глава над люлката на лишения от баща младенец, няма да й бъде вменено в грях.
Едва ли си струва да описваме подробно характера на новороденото, изтъквайки до каква степен недостатъците на бащата бяха смекчени в това малко същество от добродетелите на майката. Бебето, както всяко бебе, беше просто прелест и аз не смятам, че ще ни се наложи да се заинтересуваме от по-нататъшната му съдба. Ние ще останем в Барчестър около година, в краен случай не повече от две, и аз предоставям на друго перо да опише, ако това се налага, биографията на Джон Болд младши.
Но като бебе той беше великолепен и никой не се опитваше да отрече това. „Виж колко е сладък!“ — казваше на баща си Елинор, коленичила до люлката, в която спеше нейното съкровище. Лъчистите й очи бяха изпълнени със сълзи на умиление, младото й лице бе обградено от плътно прилегналото вдовишко боне, а ръцете й обгръщаха с любов кошчето. Дядото с радост потвърждаваше, че съкровището е много сладко, и дори чичото архидякон се съгласяваше с това; мисис Грантли, сестрата на Елинор, повтаряше тази дума с чисто сестринска енергичност, а Мери Болд… Мери Болд беше втора жрица на същото божество.
Бебето наистина беше сладко — приемаше храната с апетит, разперваше весело пръстчетата на краката си, когато го разповиваха, и не се давеше от плач. Това са най-важните изисквания за бебешко съвършенство и Джон Болд младши имаше всички тези качества в излишък.
Така бе смекчена дълбоката скръб на вдовицата и целителен балсам се изля над раната, която, както й се струваше дотогава, можеше да бъде излекувана само от собствената й смърт. Бог е много по-милостив към нас, отколкото сме самите ние към себе си! При загубата на всеки скъп лик, при последното изпращане на нашите любими същества ние всички се мислим за обречени на вечна скръб и на непрекъснат поток от съсипващи сълзи. Но колко рядко се оказва трайна такава скръб! Благословено е милосърдието, което й забранява да бъде трайна. „Нека винаги да помня живите си приятели и да ги забравям след смъртта им“ — така се молел един мъдрец, който разбирал божието милосърдие. Малцина вероятно биха имали смелостта да изкажат такова желание, но то е само една молитва да ни бъде дадена онази утеха, която почти винаги ни предлага нашият всеблаг Творец.