По въпросите на верската доктрина той подобно на своя патрон проявява търпимост към сектантите, ако такъв строг дух може изобщо да бъде търпим към нещо. С методистите на Уезли14 има някои допирни точки, но душата му тръпне в агония само при мисълта за нечестивите пюзиити15. Изпитва отвращение както към вътрешните, така и към външните признаци на нечестивост. Става злъчен при вида на нова островърха църква, затворената жилетка от черна коприна е за него символ на сатаната, а един сборник със светски анекдоти би осквернил според неговото разбиране ръцете на молещия се християнин по-малко, отколкото молитвеник с червени букви и кръст на задната корица. Повечето енергични свещеници си имат свое хоби и хобито на мистър Слоуп е строгото съблюдаване на неделята. Самият той впрочем никога не осквернява устата си с думата „неделя“, а винаги казва „деня господен“. „Оскверняването на деня господен“, както обича да се изразява, е за него хляб насъщен — той живее от това също както полицаите живеят от пороците на обществото. Това е любимата тема на всичките му вечерни проповеди, източникът на цялото му красноречие, тайната на цялата му власт над женските сърца. За него божественото откровение се свежда единствено до тази Мойсеева заповед. Мистър Слоуп е глух към думите на Спасителя за милосърдието, глух е към божествената проповед на планината: „Блажени са кротките, защото те ще наследят земята… Блажени са милостивите, защото на тях ще се окаже милост.“16 На Новия завет той не отдава толкова голямо значение, защото там не може да намери ново потвърждение за онази власт, която толкова обича да упражнява поне през една седма част от времето, отредено на човека тук на земята.
Мистър Слоуп е висок и доста добре сложен. Краката и ръцете му са големи — това е семейна черта, но широките му гърди и рамене прикриват този недостатък, така че като цяло той има хубава фигура. Лицето му обаче не е особено предразполагащо. Косата му е права, с мътно рижав оттенък. Той винаги я вчесва на три вълнисти кичура, всеки от тях оформен с възхитителна прецизност и циментиран с много помада — по един от всяка страна на лицето, а третият — под прав ъгъл назад. Не носи бакенбарди и винаги е педантично избръснат. Неговото лице има горе-долу същия цвят, както и косата му, може би малко по-червен — като говеждо, бих казал, като лошокачествено говеждо. Челото му е голямо и високо, но ъгловато, тежко и с неприятна лъскавина. Има голяма уста, въпреки че устните му са тънки и безкръвни, а изпъкналите му, воднисто кафеникави очи съвсем не внушават доверие. Но носът му компенсира всички тези недостатъци — той е характерен, прав и добре оформен, макар че лично аз бих го харесал повече, ако не изглеждаше толкова гъбест и порьозен, сякаш изрязан от червеникава коркова тапа.
Не мога да понасям ръкуването с мистър Слоуп. От него винаги се отделя студена, лепкава пот — челото му винаги е покрито със ситни капчици, и дружеското му ръкостискане е крайно неприятно.
Такъв е мистър Слоуп — такъв е човекът, който така ненадейно попадна сред кръга на барчестърското духовенство и комуто е отредено мястото, заемано досега от сина на покойния епископ. Представи си само, проницателни читателю, какъв събрат получиха тези благодушни пребендарии, тези изискани доктори по богословие и щастливи, привикнали на сито спокойствие младши каноници, които бяха израснали в Барчестър под ласкавото крило на епископ Грантли!
Но мистър Слоуп се е отправил за Барчестър с епископа и неговата съпруга не за да бъде просто събрат на споменатите духовни лица. Той възнамерява да стане ако не техен повелител, то поне пръв между тях. Възнамерява да ръководи и да има следовници, да контролира касата на епархията и да събере около себе си едно покорно стадо от свои бедни и гладни събратя.
Не можем тук да не направим сравнение между архидякона и новоизлюпения капелан; и въпреки многобройните недостатъци на първия това сравнение се оказва безспорно в негова полза.
Те и двамата се стремят ревностно, даже прекалено ревностно, да поддържат и засилят властта на своето съсловие. И двамата държат светът да бъде управляван от духовенството, макар и никога да не са признавали това дори пред самите себе си. И двамата се възмущават от всякакво друго господство, установено от човека над неговите събратя. Доколкото доктор Грантли признава първенството на кралицата в духовните дела, той го признава само затова, защото при своето коронясване тя е получила квазипастирски права, а духовното според него властвува по самата си същност над светското. Мистър Слоуп има съвсем други възгледи върху принципа на теокрацията. Духовното първенство на кралицата съвсем не го вълнува — за него това са празни думи, които нищо не означават. Той не се интересува много от формата и категории като първенство, ръкополагане, въздигане в сан и така нататък го оставят равнодушен. Нека първенствува, който може. Светският крал, съдията или тъмничарят властвуват само над тялото. Духовният повелител, ако има съответните дарби и умее правилно да ги използува, владее едно къде по-обширно царство. Нему е подвластна самата душа. Ако успее да накара хората да му вярват, той придобива неимоверна власт над тях. Ако е достатъчно благоразумен да остави на мира онези, които са твърде силни умствено или твърде слаби физически, той може наистина да тържествува. Точно такива амбиции имаше мистър Слоуп.
15
Пюзиити — последователи на английския богослов Едуард Пюзи (1800–1882), който заедно с Джон Нюман основал Оксфордското движение. — Б.авт.