Бътри се извини пред своя събеседник, като се позова на някаква абсурдна причина, стъпка пурата си и се изкачи на поляната при дамите.
— Ела и хвани мисис Болд под ръка — каза Шарлот. — Ще ти обясня какъв рицарски дълг ти се възлага да изпълниш незабавно. Страхувам се впрочем, че ти лично не се излагаш на голяма опасност, тъй като твоят противник е свещеник.
Бърти веднага предложи ръката си на Елинор и тръгна между нея и сестра си. Той бе живял твърде дълго в чужбина и затова не бе придобил английския навик да върви с две дами под ръка едновременно — този навик впрочем се възприема от чужденците едва ли не като проява на един вид двубрачие или мормонство.
След това Шарлот му разказа за посегателствата на мистър Слоуп. Ушите на Елинор пламнаха — и не без причина. Защо трябваше изобщо да се говори за случилото се, още повече на човек като мистър Станъп, и то в нейно присъствие? Тя си даваше сметка, че е постъпила глупаво и това я измъчваше, но не виждаше никакъв изход, никакъв начин да се оправдае в собствените си очи. Шарлот я пощади колкото може повече, представи нещата така, сякаш мистър Слоуп бе изпил просто някоя и друга излишна чашка, каза, че всичко това, разбира се, са глупости, но че трябва да се направи необходимото, за да не бъде допуснато присъствието на мистър Слоуп в тяхната карета.
— Мисис Болд няма защо да се тревожи за това — рече Бърти, — тъй като мистър Слоуп си отиде още преди един час. Каза ми, че неотложна работа му налага да се завърне незабавно в Барчестър.
— Значи, не е бил толкова пиян, че да не си даде сметка за своето поведение — отбеляза Шарлот. — Е, мила моя, една трудност по-малко. А сега ще ви оставя на грижите на вашия верен рицар и ще гледам да отпратя Мадлин колкото може по-бързо. Каретата сигурно е пристигнала вече, а, Бърти?
— Тя е тук от един час.
— Чудесно. Довиждане, мила. Непременно ще ви чакаме за чая. Разчитам на тебе да я доведеш, Бърти, дори ако се наложи да употребиш сила. — И Шарлот се затича през поляната, оставяйки брат си насаме с вдовицата.
Докато мис Станъп се отдалечаваше от тях, на Елинор и мина през ум, че щом мистър Слоуп си е тръгнал, вече не се налага да отнемат мистър Станъп от сестра му Мадлин, която толкова се нуждаеше от неговата помощ. Нали искаха да го оставят, за да заеме мястото на мистър Слоуп в каретата и влизайки в ролята на телохранител, да отстрани този неприятен човек. Но мистър Слоуп се бе отстранил сам, така че вече нямаше никаква сериозна причина Бърти да не тръгне със сестра си — поне Елинор мислеше така и изказа гласно това свое мнение.
— О, оставете Шарлот да постъпи както намери за добре — каза Бърти. — Тя вече е организирала всичко и ще се получи голямо объркване, ако пак променим нещо. Шарлот винаги урежда работите в нашия дом и ни управлява с ръката на деспот.
— А синьората? — попита Елинор.
— О, синьората ще мине чудесно и без мен. Всъщност скоро ще й се наложи да се лиши съвсем от моите услуги — добави той, мислейки повече за ателието си в Карара, отколкото за евентуален брак в Барчестър.
— Как, нима се готвите да ни напуснете? — възкликна Елинор.
Казахме вече, че Бърти Станъп не бе много принципен. И това наистина беше така. Той нямаше душевни качества, които да го предпазят от лоши постъпки. Злото не му изглеждаше безобразно, нито доброто — прекрасно. Бе лишен от чувствата, които карат хората да вършат добро. Но, изглежда, му липсваха и онези чувства, които подтикват към зло. Трупаше най-безотговорно дългове, без да се интересува дали кредиторите му изобщо ще получат някога парите си, или не. Но не беше способен да крои хитри планове, с цел да си присвои чуждо имущество. Ако някой му откриеше кредит, това си беше работа на кредитора. Бърти не се интересуваше какво ще стане по-нататък. Когато вземаше заеми, постъпваше по същия начин: позоваваше се на своя „родител“, казваше на хората, че „старият“ има високи доходи и се съгласяваше да плати шестдесет процента лихва. Той правеше всичко това без каквито и да било угризения на съвестта, но никога не прибягваше до пряко мошеничество.