Този път му бе внушено, че негов дълг е да се домогне до ръката и състоянието на мисис Болд и отначало той гледаше на нещата по същия начин. Не беше мислил много за самата нея. Обичайно беше мъже в неговото положение да се женят за пари и той не виждаше защо да не направи онова, което правеха всички около него. Затова даде съгласието си. Но сега започна да вижда цялата работа в малко по-друга светлина. Трябваше да дебне тази жена, както котката дебне мишка. Искаха от него да я хване и да я налапа — и нея, и сина и, заедно с къщата и земята, за да заживее на нейния гръб вместо на гърба на баща си. В това имаше някаква студена, хитра пресметливост, която беше дълбоко чужда на неговия характер. Благоразумната пресметливост му беше не по-малко противна от неприкритото мошеничество.
Но дори и да успееше, каква щеше да бъде наградата му? След като удовлетвореше кредиторите си, давайки им половината от състоянието на вдовицата, щеше да получи правото да заживее тихо и пестеливо в Барчестър с останалата половина. Единственото му задължение щеше да бъде да люлее кошчето на мистър Болд младши, а най-вълнуващото развлечение — някоя предвзета вечеря в Плъмстед, и то само ако архидяконът се примиреше с този брак и се съгласеше да го приеме в своя дом.
Такива перспективи не можеха да прелъстят човек като Бърти Станъп. Дали ателието в Карара и всевъзможните несгоди, които вероятно му готвеше съдбата, не бяха все пак за предпочитане? Самата мисис Болд беше без съмнение повече от привлекателна, но и най-привлекателната жена изглежда противна, ако трябва да бъде глътната като хапче. Обаче той бе дал обещание на сестра си, а в никой случай не искаше да се кара с нея. Ако загуби нея, би загубил всяка надежда да измъкне още нещо от джоба на баща си. Очевидно майка му беше напълно равнодушна към неговите радости и скърби, към неговите нужди и битки. Веждите на бащата се мръщеха все по-страшно при вида на този блуден син. А колкото до Мадлин — бедната Мадлин, към която изпитваше по-голяма привързаност, отколкото към всички останали, — на нея й стигаха и собствените грижи. Не, каквото и да става, той трябваше да се държи здраво за Шарлот и да изпълнява нейните нареждания, независимо от тяхната строгост или поне да си дава вид, че ги изпълнява. Не можеше ли да се измъкне с помощта на някоя благородна лъжа, която да му позволи да запази добрите си отношения с Шарлот, без да погубва така вероломно вдовицата? Ами ако направи Елинор своя съучастница? Ето в какво състояние на духа Бърти Станъп пристъпи към решителното обяснение.
— Нима възнамерявате да напуснете Барчестър? — попита Елинор.
— Не зная — отговори той. — Нямам още никакви определени планове. Но непременно трябва да направя нещо.
— Във връзка с вашата професия ли?
— Да, с моята професия… ако тя изобщо може да се нарече професия.
— А не е ли? — не скри удивлението си Елинор. — Ако бях мъж, бих я предпочела пред всичко друго, с изключение може би на живописта. А доколкото ми е известно, вие сте еднакво вещ и в двете.
— Да, горе-долу еднакво — каза Бътри с лека нотка на самоирония. Дълбоко в себе си той знаеше, че никога няма да изкара нито грош и от двете.
— Често съм се чудила, мистър Станъп, защо не работите повече — продължи Елинор, която изпитваше чувство на приятелска привързаност към своя събеседник. — Но от моя страна е крайно неуместно да ви правя такава забележка.
— Неуместно ли! — отвърна той. — Напротив, трогнат съм, че проявявате интерес към такъв нехранимайко като мен.
— Но вие съвсем не сте нехранимайко, макар че може би сте малко ленив. И аз наистина се интересувам от вас, много живо се интересувам — добави тя с глас, който едва не го накара да промени решението си. — И като казвам, че сте ленив, имам предвид само сегашния ви престой в Барчестър. Защо не се установите на постоянна работа в нашия град?
— И да правя бюстове на епископа, декана и катедралното духовенство? Или ако постигна голям успех, да получа поръчка за надгробен паметник за вдовицата на някой пребендарий — величествена покойница с гръцки нос, лента в косите и дантелен воал, легнала естествено на мраморно ложе, под чиито крака наднича Смъртта и размахва към жертвата си вилица за препичане на хляб?