Като повери Елинор на грижите на баща си, Бътри избърза към външната порта и търпеливо зачака екипажа, опрян на стената и с пура в ръка. Когато се върна в гостната, единствените останали гости бяха доктор Станъп и Елинор.
— Най-после, мис Торн — обяви бодро той, — ще си починете и вие. Мисис Болд и баща ми са последните рози от възхитителното лято, с което ни ощастливихте, и колкото и очарователна компаньонка да е мисис Болд, сега вече сигурно се радвате, че и последните цветя предстои да бъдат откъснати.
Мис Тори заяви, че й е много приятно, задето мисис Болд и доктор Станъп не са я още напуснали; мистър Тори щеше да каже същото, ако не бе възпрепятствуван от една прозявка, която не му се удаде да скрие.
— Татко, няма ли да предложиш ръката си на мисис Болд? — попита Бърти и след последните сбогувания пребендарият изведе мисис Болд, последван от сина си.
— Ще се върна в къщи малко след тебе — каза Бърти, докато баща му и Елинор се настаняваха в каретата.
— Няма ли да дойдеш с нас? — попита доктор Станъп.
— Не, не. Трябва да се отбия на едно място по пътя и ще тръгна пеша. Джон, закарайте първо мисис Болд!
През прозореца на каретата Елинор видя как Бърти, с шапка в ръка, й се покланя с обичайната си весела усмивка, сякаш нищо не бе помрачило ведрото спокойствие на този ден. Изминаха дълги години, преди тя да се срещне отново с него. По пътя за Барчестър доктор Станъп почти не отвори уста и Джон я свали благополучно пред нейната врата, а след това продължи с каретата към катедралния двор.
Така нашата героиня изигра и последното действие от тази мелодрама.
Глава четиридесет и трета
Мистър и мисис Куивърфул са ощастливени, пресата подкрепя мистър Слоуп
Преди да отпътува за Улаторн, мисис Прауди, това олицетворение на предвидливостта, се погрижи в Пудингдейл да бъдат изпратени две писма — едно от нея и едно от съпруга й, — които изпълниха с щастие дома на получателите.
Веднага след като отпрати конете и можеше да се заеме с изпълнението на други задължения, конярят на епископа, този скромен мирянин от епархията, възседна личната кобилка на епископа и отиде да отнесе двете съобщения. Напоследък цитирахме толкова много писма, че сега ще си спестим труда да възпроизвеждаме и тези. В писмото на епископа се казваше само, че той моли мистър Куивърфул да се яви при негово преосвещенство на следващата сутрин в единадесет часа, а писмото на жена му съдържаше същата молба, но отправена към мисис Куивърфул и облечена в по-дълги и бомбастични фрази.
За мисис Прауди бе станало въпрос на съвест да ускори разрешаването на този голям въпрос със старопиталището. Тя бе твърдо решена длъжността да бъде дадена на мистър Куивърфул. Решена бе да не допусне никакви по-нататъшни съмнения и протакания, никакви откази и никакви тайни преговори, водени на своя глава и зад нейния гръб от мистър Слоуп.
— Епископе — каза тя веднага след закуската в утрото на този знаменателен ден, — подписахте ли вече назначението?
— Не, мила, все още не, не съм го още подписал.
— Хайде тогава!
Епископът подписа и прекара един много приятен ден в Улаторн. А като се върна в къщи, в гостната на неговата съпруга му бе поднесена чаша подсладено греяно вино и той с голямо удоволствие прочете последната брошура на „Малката Дорит“125. О, съпрузи, о, скъпи мои женени приятели, колко възхитителна може да бъде жената, чийто мъж й се подчинява безпрекословно!
Пристигането на епископските послания предизвика в Пудингдейл голямо вълнение и трепет, нови мечти и надежди. Мисис Куивърфул, чийто слух долови тропота на копита пред задната врата, прие писмата в кухнята и веднага ги занесе на мъжа си. В момента тя майстореше овнешко задушено, което трябваше да засити обедния глад на четиринадесет гарджета, без да броим техните родители. Домакинята пое писмата от ръцете на куриера, пъхна ги в гънките на широката си престилка, за да не ги изцапа със задушеното, и така ги занесе на бюрото на мъжа си. Двамата веднага си поделиха плячката и всеки взе писмото, адресирано до другия.
— Куивърфул — каза тя с тържествен глас, — трябва да се явиш в двореца утре в единадесет часа сутринта.
— И ти също, мила! — отвърна той, крайно развълнуван от важността на новината, след което си размениха писмата.
125
Романът на Чарлс Дикенс „Малката Дорит“ излизал на отделни брошури от 1855 до 1856 г. — Б.авт.