— Тя никога нямаше да ме повика — каза съпругата, — ако въпросът не беше уреден.
— О, мила, не бъди толкова сигурна — каза съпругът. — Ами ако не е така?
— Тогава нямаше да ме вика, Куив. Тя е корава, твърда и надменна като кора на прегорял сладкиш, но мисля, че всъщност има добро сърце.
Така се произнесе мисис Куивърфул за мисис Прауди и тя запази това свое мнение завинаги. Когато получат двойно по-високи доходи, хората обикновено считат, че онези, на които дължат това, имат без съмнение добро сърце.
— О, Лети! — каза мистър Куивърфул, като се надигна от изтритата седалка на своето кресло.
— О, Куив! — каза мисис Куивърфул и забравили за изцапаната престилка, мазните пръсти и следите от овнешко задушено, двамата поривисто се прегърнаха.
— Само гледай да не се оставиш пак да те измами някой! — каза съпругата.
— Бъди спокойна! — отвърна съпругът, изпълнен с непоколебима решителност, и опря юмрук на бюрото с такава сила, сякаш бе стиснал в ръцете си главата на мистър Слоуп и нямаше никакво намерение да я пусне.
— Чудя се кога ли ще стане! — рече тя.
— Аз пък се чудя дали изобщо ще стане! — каза той, все още измъчван от съмнения.
— Е, не искам да кажа голяма дума. Два пъти вече стомната се изплъзна от ръцете ни, този път може да падне и да се счупи, но това не е за вярване. Утре той ще ти връчи назначението, ще видиш!
— Дай боже! — тържествено произнесе мистър Куивърфул. И кой, след като знае какво бреме тегнеше на плещите на този човек, би казал, че той е споменал името божие напразно? Те бяха четиринадесет — четиринадесет останали живи, както енергично се бе изразила мисис Куивърфул пред съпругата на епископа. И дотогава, докато назначенията продължават да бъдат раздавани от човешки ръце, такъв аргумент ще бъде валиден навсякъде — на север и на юг, на изток и на запад, — въпреки всички изпитни комисии, detur digniori126 и стремежа да бъдат назначавани най-добрите. И трябва от все сърце да се надяваме, че това ще бъде така. Докато чакаме да станем божествени, ние трябва да се задоволим да бъдем човечни, иначе в стремежа си към бързи промени може да паднем много по-ниско.
След това двамата съпрузи, изпълнени с нежни чувства един към друг, седнаха да обсъдят своите трудности, които така често им се налагаше да обсъждат, и своите надежди, които така рядко имаха възможност да обсъждат.
— Няма да е лошо, Куив, на излизане от двореца да се отбиеш при този човек — каза мисис Куивърфул, като посочи едно гневно напомняне за плащане на сметката, получено със сутрешната поща от барчестърския търговец на платове.
Какъв хищник — безсъвестен, алчен хищник! Когато се пусна слух, че Куивърфулови ще получат старопиталището, този хитрец започна най-раболепно да предлага стоката си на изпадналия в нужда свещеник. Той разчиташе, че ще му бъде заплатено от средствата на старопиталището, а човек, който има четиринадесет деца и разполага с пари да ги облича, щеше да бъде великолепен клиент. Но щом до ушите му стигнаха новите слухове, търговецът сърдито поиска парите си.
И „четиринадесетте“ — или поне онези от тях, които бяха достатъчно големи, за да могат да мечтаят и да споделят мечтите си — започнаха да обсъждат своето блестящо бъдеще. Порасналите вече дъщери си зашепнаха за предстоящите приеми в Барчестър, за нови рокли и пиано (върху онова, което имаха в къщи, годините и децата бяха оставили такива следи, че то не беше вече достойно да носи това име), за красивата градина и красивата къща — с една дума, за всичко, за което им отиваше да си шепнат.
Дребосъците пък не се задоволяваха да шепнат и с цяло гърло крещяха за игралната площадка под любимите брястове на бившия управител, за бъдещите си градини и лъскавите топчета, с които щяха да се сдобият в града на своите мечти, и за стигналите до тях слухове за барчестърското училище.
Напразни бяха опитите на благоразумната им майчица да посее в душите им същите онези опасения, които се бе старала да прогони от душата на техния баща, напразно повтаряше на момичетата, че рибата е още в морето, напразно се опитваше да накара децата да повярват, че ще останат в Пудингдейл до края на живота си. Светлите им надежди упорито не искаха да угаснат. Фермерите от околността чуха за новината и дойдоха да ги поздравят. Огънят бе разпален от самата мисис Куивърфул под въздействието на така ненадейно възобновените й надежди и сега вече не беше в нейна власт да го потуши.