О, измъчена майко, майко с честно и добро сърце! Ти, която изпълняваш тегнещия на плещите ти дълг така усърдно, макар и невинаги с радост, остави спокойно този огън да гори. Този път пламъците му не са гибелни, те само ще стоплят теб и твоето семейство. На твоя съпруг, на любимия ти Куив, е писано дълги години да ръководи съдбините на Хайрамовото старопиталище.
А последният човек в Барчестър, който би помрачил тяхното щастие, ако знаеше какво е станало през този ден в Пудингдейл, беше мистър Хардинг. Можеха ли неговите нужди да се сравняват с нуждите на такова пълчище невръстни гарджета? Четиринадесет живи деца! За него дори само този довод би се оказал достатъчен, за да оправдае назначаването на мистър Куивърфул.
На сутринта Куивърфул и неговата съпруга се явиха в двореца с точността, характерна за всеки изгарящ от нетърпение просител. Любезният фермер им услужи с двуколката и те заминаха за Барчестър, като по пътя обсъдиха редица важни дела. Заръчаха на децата да ги очакват към един часа, а най-възрастната рожба на тяхната любов получи наставления да притопли по това време остатъка от огромното парче задушено, сготвено предишния ден от предвидливата майка. Но стрелките на кухненския часовник отмериха и два, и три, и четири, преди да се чуе шумът от двуколката, довела завръщащите се странници. Колко силно тупкаха сърцата на посрещаните!
— Деца, вие сигурно мислехте вече, че изобщо няма да се върнем? — запита майката, докато бавно напипваше стъпалото с масивния си крак. — Божичко, какъв ден! — И като се опря тежко на рамото на едно от по-големите момчета, тя отново стъпи на terra firma127.
Само по гласа й те разбраха, че всичко беше наред. Сега вече овнешкото задушено можеше да стане ако ще на въглен във фурната!
Започнаха такива целувки и прегръдки, такива смехове и сълзи! Мистър Куивърфул не го сдържаше на едно място: влизаше ту в една стая, ту в друга, излезе в градината, оттам — на пътя и накрая пак се върна при жена си. Тя обаче не си губеше времето напразно.
— Момичета, трябва веднага да се хващаме на работа, и то с всички сили — заяви тя. — Мисис Прауди иска да сме се нанесли в старопиталището най-късно до петнайсети октомври.
Дори ако мисис Прауди бе поискала да се преместят още на следния ден, момичетата пак не биха възразили нищо.
— А от кой ден започва да тече заплатата? — попита най-големият син.
— От днес, милото ми — отвърна доволната майка.
— Ех, че хубаво! — извика момчето.
— Мисис Прауди настоя още днес да направим оглед на къщата — продължи майка им. — Използувах случая и за да си спестим едно отиване, измерих някои стаи и прозорците. Ширитът взех от Бобинс. Този път Бобинс беше самата услужливост!
— Не бих му благодарила за това — каза Лети младша.
— О, такъв е животът, мила. Всички са еднакви. Все едно да се сърдиш на пуяка, че се надува. Такава му е природата. — И като сподели с рожбите си този извод от своите житейски наблюдения, тя измъкна от джоба си парчетата ширит, показващи дължината и широчината на различните стаи в дома на управителя на старопиталището.
И ние ще я оставим тук, погълната от тези сладостни грижи.
Куивърфулови току-що бяха напуснали двореца и мисис Прауди все още продължаваше да говори за тях с епископа, когато бе доложено за нов посетител — доктор Гуин. Ректорът на Лазаровия колеж бе попитал за епископа, а не за неговата съпруга, затова, като я видя в кабинета, по-скоро се изненада, отколкото зарадва.
Ще трябва обаче да се върнем малко назад, но само малко, тъй като до края на третия том не ни остава вече много място, а ни предстои да проследим съдбата на всички наши приятели. Ако можеше само мистър Лонгман да ми разреши да напиша и четвърти том! Той би затъмнил първите три, както седмото небе затъмнява всички по-нисши степени на небесно блаженство.
Докато се връщаха от Улаторн, доктор Гуин положи немалко усилия да убеди своя приятел архидякона да възприеме една не толкова войнствена линия на поведение, колкото допадаше на неговия темперамент. „Не бива да даваме вид, че сме раздразнени, а и не можем да направим нищо по този въпрос, затова едва ли има смисъл да се държим така, сякаш е в наша власт да го решим. — Такива бяха доводите на ректора и той продължи: — Ако епископът е решил да назначи друг човек в старопиталището, никакви заплахи няма да го спрат, а и на един архидякон не подобава да отправя заплахи към своя епископ. Ако доктор Прауди постави някой друг в старопиталището, не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че тази негова стъпка ще бъде порицана от общественото мнение. По всяка вероятност тя няма да навреди на вашия тъст. Ще поговоря с епископа, но, с ваше разрешение, предпочитам да сторя това сам. — Архидяконът подскочи на седалката. — Да, сам. Така и аз ще бъда по-спокоен. Най-малкото ще разберем какви са намеренията му.“