— Милорд — каза той, — бих желал да поговоря с вас във връзка с една работа, ако бъдете така любезен да ми отделите малко време. Моля ви да ме извините за безпокойството, но ви уверявам, че няма да ви отнема повече от пет минути.
— Но разбира се, господин ректор, разбира се! — отвърна епископът. — Моето време е изцяло на ваше разположение. Моля ви, не се извинявайте. Моля ви!
— Точно сега сте наистина много зает, епископе. Не забравяйте колко много работа ви предстои — заяви предизвикателно мисис Прауди, ядосана на посетителя.
— Няма да отнема на негово преосвещенство повече от минута-две — каза ректорът и стана, като очакваше, че или мисис Прауди ще се оттегли, или епископът ще го покани в някоя друга стая.
Но нямаше изгледи да стане нито едното, нито другото и доктор Гуин остана няколко секунди да стърчи насред стаята.
— Може би въпросът се отнася до Хайрамовото старопиталище? — предположи мисис Прауди.
Доктор Гуин бе напълно изумен и като не виждаше какво друго може да направи, призна, че наистина е имал желание да поговори с епископа за Хайрамовото старопиталище.
— Тази сутрин негово преосвещенство окончателно потвърди назначението на мистър Куивърфул — съобщи мисис Прауди.
Доктор Гуин попита епископа дали нещата наистина стоят така и след като думите на мисис Прауди бяха официално потвърдени, побърза да се сбогува. „Ето докъде водят реформите!“ — каза си той на излизане от двореца.
Вече споменахме, че преди да тръгне за Улаторн, мистър Слоуп получи известие от своя приятел мистър Тауърс, което силно повиши настроението му, макар че по-късно то бе помрачено от разигралите се събития. Ето какво гласеше писмото — надяваме се, че неговата сбитост оправдава цитирането му:
„Драги господине, от все сърце Ви желая успех. Не зная дали ще мога да Ви помогна, но ако мога, ще го направя.
Искрено Ваш Т. Т.
Тези два реда бяха по-съдържателни от цялото празнословно послание на сър Николас Фицвигин, от всички обещания на епископа, дори ако се приеме, че бяха искрени, от всяко застъпничество на архиепископа, дори ако успееше да си го осигури. Том Тауърс щеше да направи за него всичко каквото може.
Още от времето на своята младост мистър Слоуп вярваше непоколебимо в силата на пресата. След като завърши университета, той сам започна да пописва във вестниците и гледаше на тях като на върховни разпоредители по отношение на всички земни дела във Великобритания. Още не беше достигнал онази възраст, която рано или късно настъпва за всички ни и разсейва златните илюзии на младостта. Възхищаваше се от мисълта, че властта ще бъде изтръгната от ръцете на големците и ще се окаже по-достъпна за самия него. Шестдесет хиляди широкоформатни листа хартия, достигащи ежедневно до неговите грамотни съграждани, представляваха според него по-сериозно съсредоточаване на върховна власт, отколкото един трон в Уиндзор130, един кабинет на Даунинг Стрийт131 или дори едно събрание в Уестминстър132. И ние не бихме осъдили мистър Слоуп за това негово мнение, тъй като то беше толкова широко разпространено, че не бива да се отнасяме към него с неуважение.
Том Тауърс направи всичко каквото беше обещал, ако не и повече. На следващата сутрин „Юпитер“, провъзгласявайки мнението на обществеността посредством шестдесет хиляди гръмогласни рупора, обяви на света, че мистър Слоуп е най-подходящият кандидат за овакантеното място. Само тридесет минути след пристигането на сутрешния влак от Лондон мистър Слоуп седеше вече в барчестърската читалня и с голямо удоволствие поглъщаше следните редове:
„Изминаха пет години от деня, в който привлякохме вниманието на нашите читатели към тихия град Барчестър. Оттогава ние не сме се намесвали ни най-малко в работите на тази щастлива църковна община. През това време почина предишният епископ и бе назначен нов, но доколкото си спомняме, ние споменахме само с няколко думи за това интересно събитие. Сега също нямаме намерение да предприемем някаква сериозна намеса в работите на епархията. Ако някой от членовете на катедралното духовенство изпита угризения на съвестта, четейки тези думи, нека бъде спокоен. Нека не се тревожи преди всичко новият епископ: не с оръжие, а с маслинено клонче в ръка пристъпваме под сянката на внушаващите благоговеен трепет кули на древната Барчестърска катедрала.
131
На Даунинг Стрийт 10 в Лондон се намира резиденцията на английския министър-председател. — Б.авт.