Елинор се страхуваше много, че Шарлот може да изтича да я посрещне, когато пребендарият излезе от каретата си, но благодарение на предвидливостта на Бърти тя бе спасена от тази опасност: той бе поръчал на кочияша да спре първо пред нейния дом. Доктор Станъп забеляза и това, но не каза нищо.
В гостната Елинор завари Мери Болд, която държеше на коленете си малкия Джони. Тя се хвърли към сина си, коленичи и започна да го обсипва с такива бурни целувки, че детето се уплаши.
— О, Мери, толкова се радвам, че не дойде! Беше ужасно.
Трябва да отбележим, че те бяха спорили много дали Мери трябва да отиде. Мисис Болд получи поканата, докато беше на гости у архидякона, а мис Торн я беше виждала главно в дома на управителя или в Плъмстед, затова съвсем забрави за Мери Болд. Елинор настояваше зълва й да тръгне с нея и искаше да пише на мис Торн или да се срещне лично с нея, но мис Болд не прие. Всъщност навремето мистър Болд не се радваше много на благоразположението на хора като мистър и мис Торн, ето защо сестра му не искаше да се появи у тях, без да е била специално поканена.
— Значи, няма за какво да съжалявам! — отвърна весело Мери.
— Точно така! Но, Мери, Мери… аз имам да съжалявам за толкова много неща, за толкова много…
И Елинор отново се хвърли да целува детето, което съвсем се разбуди от нейните милувки. Като вдигна глава, Мери забеляза, че по бузите й се стичат сълзи.
— Боже мой, Елинор, какво става с теб? Какво се е случило, Елинор… мила Елинор… какво има? — И Мери стана, все още с детето в ръце.
— Дай ми го… дай ми го, Мери! — каза младата майка и почти изтръгна бебето от ръцете на зълва си. То замрънка, но скоро се успокои и се сгуши до гърдите на майка си.
— Моля ти се, Мери, свали ми наметалото. Моето скъпо, най-скъпо и сладко съкровище! Ти поне не лъжеш мама. Всички други ме лъжат, всички други са лоши и жестоки. Мама няма да обича никого, никого, никого, освен своето скъпо, сладко момченце! — И тя продължи да целува и притиска бебето, като плачеше така, че сълзите й закапаха по лицето му.
— Кой е бил жесток с теб, Елинор? Нали не аз? — попита Мери.
За Елинор не беше никак лесно да отговори на този въпрос. Разбира се, тя не можеше да обвини своята предана зълва в жестокост, но трябваше да направи нещо много по-неприятно — да си признае, че Мери е била права, като я обвиняваше в непредпазливост. Мис Болд не одобряваше приятелството на Елинор с мистър Слоуп и открито осъждаше познанството й със семейство Станъп, доколкото благият й характер позволяваше това. Но Елинор само се бе засмяла, когато Мери й каза, че омъжените жени не бива да живеят разделени с мъжете си и че Шарлот Станъп не ходи на църква. А сега Елинор трябваше или да премълчи, което беше направо невъзможно, или да признае, че се е заблуждавала дълбоко, което беше почти също толкова невъзможно. И тя отсрочи тежката минута, като избухна отново в сълзи и потърси утеха в целувките на малкия Джони.
— Скъпото ми момченце, то няма никога да ме измами! Какво щеше да прави мама без него? Мама щеше да легне и да умре, ако си нямаше тази скъпа утеха, този сладък Джони Болд! — Елинор продължаваше да говори все в този дух, без да отвръща на въпросите на Мери.
Хората, измамени от безсърдечния свят, често търсят подобна утеха. Майките я получават от своите деца, а мъжете — от своите кучета. Някои мъже я получават дори от бастуните си, което е не по-малко логично. Защо ни радва това, че не ни мамят тези, които не са усвоили изкуството да мамят? Истинска утеха дарява само верният приятел, ако намерим такъв, или пък вярната жена.
Все пак целувките на детето утешиха Елинор и нека не намери покой онзи, които би я осъдил за това. Но тежката минута беше само отложена. Елинор трябваше да разкаже за своите неприятности на Мери, а също и на баща си. Дори на всичките си познати, за да възвърне доброто им мнение за себе си. В момента нямаше от кого да потърси съчувствие. Ненавиждаше мистър Слоуп — това чувство беше съвсем естествено и тя се опиваше от него. Ненавиждаше и презираше Станъпови, но това чувство я измъчваше. Беше почти скъсала със старите си приятели, за да се хвърли в обятията на това семейство, а ето какви намерения бяха таили по отношение на нея членовете му! Не й беше никак лесно да се сдобри със собствения си баща, който бе дал ухо на, лошите приказки по неин адрес. Мери Болд пък бе влязла в ролята на ментор. Това Елинор би могла да й прости, ако менторът беше сбъркал, но когато менторите се оказват прави, никой не е склонен да им прощава. Не можеше да не изпитва омраза към архидякона, но сега го ненавиждаше повече от всякога, тъй като трябваше да се унижи пред него, като признае, че е бил прав. Ненавиждаше и сестра си, защото тя пригласяше във всичко на архидякона. Би намразила и мистър Еърбин, ако можеше. Той си даваше вид, че е влюбен в нея, а пред самите й очи стоеше неотлъчно до онази италианка, сякаш тя бе единствената красива жена в света и никоя друга не заслужаваше нито капчица внимание. И сега мистър Еърбин щеше да узнае цялата тази история с мистър Слоуп! Казваше си, че го мрази, и знаеше, че сама себе си лъже. Единствената й утеха беше нейният син и тя се възползува докрай от нея. Мери, макар и да не се досещаше защо снаха й е толкова разстроена, веднага забеляза, че Елинор не е в състояние да овладее мъката си, и търпеливо чакаше да дойде време да приспят детето.