— Изпий един чай, Елинор — каза тя.
— Нямам никакво желание — отвърна Елинор, въпреки че не бе хапнала нищо в Улаторн и сигурно беше много гладна.
Без много думи Мери запари чая, намаза филии с масло, прибра пелерината и сложи стаята в ред. После каза:
— Джони вече заспа, а ти си много уморена. Нека да го сложа в креватчето му.
Но Елинор не искаше да остави детето. Тя отправи тъжен поглед към очите му, видя, че са плътно затворени, и го настани на кушетката. Бе твърдо решила, че нищо няма да я раздели тази вечер от него.
— Хайде, Нели — каза Мери, — не ми се сърди. Аз поне не съм направила нищо, което би могло да те засегне.
— Не ти се сърдя — отвърна Елинор.
— Тогава, значи, си ядосана? С какво може да съм те ядосала?
— Не, не съм ядосана… във всеки случай не на теб.
— Щом не си, тогава изпий чая, който съм ти приготвила. Сигурна съм, че ще ти подействува добре.
Елинор се остави да бъде убедена и изпи чая. Тя си хапна, поободри се и започна да изпитва по-малко раздразнение от света като цяло. Най-после й се удаде да намери думи, с които да започне разказа си, и преди да си легне, направи пълни самопризнания — поне по отношение на двамата претенденти за ръката й, на които беше отказала; за мистър Еърбин обаче не каза нито дума.
— Знам, че не биваше да правя това — призна тя, като стигна до плесницата, получена от мистър Слоуп. — Но не знаех на какво още ще се окаже способен и трябваше да се защитя.
— Напълно си го е заслужавал! — каза Мери.
— Заслужавал ли?! — извика Елинор, чиито чувства към мистър Слоуп бяха направо кръвожадни. — Той заслужаваше да го намушкам с кинжал! Но какво ще кажат в Плъмстед?
— На твое място не бих им казала нищо за случилото се — посъветва я Мери и Елинор беше склонна да се съгласи с нея.
Трудно би било да се намери по-добра утешителна от Мери Болд. Тя не показа никакъв признак на злорадо самодоволство, когато научи за плана на семейство Станъп, нито напомни с нещо за своите предишни предупреждения, когато Елинор нарече неотдавнашната си приятелка Шарлот долна интригантка. Съгласяваше се с всички хули, които се стоварваха върху главата на мистър Слоуп, без нито веднъж да намекне, че и по-рано е била на същото мнение. „Казвах ти аз, казвах ти!“ — това е сол, с която ръсят раните на Йов. Но Мери, като видя, че приятелката й е потопена в скръб и посипва главата си с пепел, се въздържа да й чете нравоучения и да тържествува. Елинор оцени нейната сдържаност и постепенно се остави да бъде успокоена.
На следващия ден тя не излезе вън от къщи. Страхуваше се, че Барчестър ще се окаже пълен със Станъповци и Слоуповци, а може би и с Еърбиновци и Грантлиевци. Всъщност между приятелите й едва ли имаше някой, с когото би могла да се срещне, без да почувствува неудобство.
В следобедните часове научи, че деканът е починал и че мистър Куивърфул е окончателно назначен за управител на старопиталището.
Вечерта мина да я види баща й и тя трябваше да повтори своя разказ или поне онази част, която намери за възможно да сподели с него. Всъщност той не беше много изненадан от нахалството на мистър Слоуп, но се престори на учуден, за да пощади чувствата на дъщеря си. Преструвката му обаче беше доста неумела и не можа да я заблуди.
— Ясно ми е — каза тя, — че не виждаш нищо необикновено в начина, по който мистър Слоуп се отнесе с мен. — Елинор не му бе казала нищо нито за прегръдката, нито за това как бе посрещнала тази прегръдка.
— Не виждам нищо чудно в това, че моята Елинор е предизвикала възхищение у някого.