— Но ние не знаем още нищо, татко — каза Шарлот, която намери за по-уместно да смени темата. — Може би той вече е сгоден за мисис Болд.
— Дрън-дрън! — възрази доктор Станъп, който беше видял как, докато мисис Болд се качваше в каретата, синът му си стоеше настрани и дори не й подаде ръка.
— Тогава, значи, трябва да замине за Карара.
В този момент изщрака ключалката на входната врата и острият слух на Шарлот долови котешките стъпки на Бърти във вестибюла. Тя не каза нищо, тъй като чувствуваше, че сега за сега беше по-добре брат й да стои по-надалеч от баща им. Но доктор Станъп също бе чул шума от ключалката.
— Кой е? — попита той. Шарлот не отговори и той повтори: — Кой влезе току-що? Отвори вратата! Кой е?
— Сигурно е Бърти.
— Извикай го тук.
Но Бърти, който беше близо до вратата, чу думите му и влезе, без да чака по-нататъшна покана, весел и безгрижен както винаги. Тъкмо това негово безгрижие дразнеше доктор Станъп дори повече от разсипничеството му.
— Е, сър? — запита бащата.
— Как пътувахте с вашата прелестна спътничка, сър? — заинтересува се Бърти. — Нали тя не е горе, Шарлот?
— Бърти — каза Шарлот, — татко няма настроение да се шегува. Той ти е много сърдит.
— Сърдит ли?! — Бърти вдигна вежди така, сякаш никога в живота си не бе давал на баща си ни най-малък повод за недоволство.
— Ако обичате, седнете, сър — каза доктор Станъп много строго, но не с толкова висок глас. — Много те моля, Шарлот, седни и ти. Майка ти може да почака за чая си още няколко минути.
Шарлот седна на най-близкия до вратата стол малко предизвикателно, сякаш искаше да каже: „Ето, седнах. Не можете да кажете, че съм непослушна, но в никой случай няма да отстъпя.“ И тя наистина нямаше намерение да отстъпва. Нея също я беше яд на Бътри, но независимо от това бе твърдо решена да го защищава пред баща им. Седна и Бътри. Той издърпа стола си по-близо до писалището, опря се на лакът върху него, разположи удобно брадичката си върху дланта на едната ръка и започна да рисува на лист хартия с другата. Преди да завърши разговорът, той нахвърли чудесни карикатури на мис Торн, мисис Прауди и лейди Де Курси и се залови да прави семеен портрет на Лукълофтови.
— Имате ли нещо против, сър — попита баща му, — да ми дадете някаква информация във връзка с вашите сегашни намерения? Как мислите да живеете занапред?
— Ще направя всичко, което ме посъветвате, сър — отвърна Бътри.
— Не, стига толкова съвети. Времето за съвети мина. Мога само да ви наредя незабавно да напуснете моя дом.
— Тази вечер ли? — попита Бътри и простодушният тон на въпроса му не остави на пребендария никаква възможност да отговори с достойнство.
— Татко няма предвид тази вечер — реши да се намеси Шарлот, — поне аз мисля така.
— Тогава може би утре? — предположи Бътри.
— Да, сър, утре! — каза баща му. — Вие ще напуснете този дом утре.
— Много добре, сър. Влакът в шестнайсет часа и трийсет минути задоволява ли ви? — И задавайки този въпрос, Бътри довърши ботуша с висок ток на мис Торн.
— Можете да се махнете както, когато и където си искате, стига да напуснете къщата ми до утре. Вие ме опозорихте, сър! Вие опозорихте и себе си, и мен, и сестрите си!
— Радвам се, сър, че съм пощадил от позора поне майка си — каза Бътри.
Шарлот едва се сдържа да не прихне, но лицето на пребендария стана още по-мрачно. В това време Бътри просто надмина себе си, докато нахвърляше върху листа носа и устата на мисис Прауди.
— Вие сте безсърдечен негодник, сър! Безсърдечен, неблагодарен, неспособен за нищо негодник! Аз се отричам от вас. Вие сте моя плът и кръв — това за съжаление не може да се промени, — но отсега нататък не сте ми вече син и аз не съм ви баща!
— О, татко! Вие не бива… вие не можете да говорите така! — застъпи се Шарлот.
— Мога и ще говоря! — отвърна бащата и стана от стола си. — А сега напуснете стаята, сър.
— Чакайте, чакайте! — извика Шарлот. — Защо мълчиш, Бътри? Защо не вдигнеш поглед от листа си и не кажеш нещо? Това твое държане ядосва татко още повече.
— За него не съществува никакво приличие и никаква почтеност — каза пребендарият и изведнъж започна да крещи: — Махайте се оттук, сър! Чувате ли какво ви казвам?
— Татко, татко! Няма да допусна да се разделите по този начин. Знам, че после ще съжалявате за това! — възкликна Шарлот и като се приближи до баща си, прошепна: — Само негова ли е вината? Помислете добре. На каквото сме си постлали, на това сега трябва и да легнем. Няма смисъл да се караме помежду си. — Тя спря да шепне, а Бътри завърши турнюра на графинята, който бе нарисуван така изкусно, че сякаш се люлееше насам-натам като истински.