Трудно е да се обяснят чувствата, които вълнуваха Елинор по пътя й към къщи. Тя беше като замаяна от чутото. Неприятно й беше, че една почти чужда жена се бе ровила в нейните сърдечни тайни — жена, която Елинор никога не бе харесвала и не би могла да хареса. Изпитваше огорчение, че човекът, когото обича (можеше да признае това пред себе си), е скрил любовта си от нея и я е разкрил пред друга. Много неща нараняваха гордия й дух. И все пак под всичко това се криеше една окриляща радост. Опита се да убеди сама себе си, че синьора Нерони не й е казала истината, но не можа. Разбира се, че това бе самата истина! Тя не искаше и не можеше да се съмнява в нейните думи.
В един от дадените й съвети непременно щеше да се вслуша: ако някой ден мистър Еърбин наистина й зададеше въпроса, за който бе намекнала синьората, нейното „да“ щеше да бъде едно прямо и честно „да“. Та нали всичките й изпитания щяха да свършат, ако можеше да ги сподели откровено с него, склонила глава на рамото му!
Глава четиридесет и шеста
Прощалната среща на мистър Слоуп със синьората
На следния ден синьората се появи в целия си блясък. Тя облече най-ослепителната си дневна рокля и гостите, наобиколили кушетката й, бяха многобройни. Беше слънчев октомврийски следобед. Всички джентълмени от околността се бяха стекли в Барчестър, а онези от тях, които имаха достъп до дома на доктор Станъп, се намираха в малката гостна на синьората. Шарлот и мисис Станъп бяха в голямата гостна и поклонниците на синьората, които не бяха успели да се доберат достатъчно близо до този център на привличане, трябваше да изразходват напусто комплиментите си пред майката и сестрата.
Първи пристигна и последен си отиде мистър Еърбин. Това беше второто му посещение при синьората след техния разговор в Улаторн. Дойде тук, без да знае защо, за да говори, без да знае за какво. Всъщност чувствата, които го вълнуваха, бяха нови за него и той не можеше да ги проумее. Навярно изглеждаше странно, че се навърта около мадам Нерони, защото е влюбен в мисис Болд, но това беше самата истина. И ако мистър Еърбин не разбираше собствените си постъпки, то синьората отлично ги разбираше.
Тя се държа много любезно и ласкаво с него, настояваше да остане по-дълго — и той остана. Когато се ръкуваха, изразително стисна ръката му, сложи го да седне близо до себе си и му зашепна приятни безсмислици. А и какви очи! Ясни, блестящи, пълни ту с веселие, ту със скръб, но винаги неотразими. Кой мъж с живи чувства, с гореща кръв и със сърце, което не е стегнато в тройната стоманена броня на житейския опит, би могъл да устои на техния поглед! Наистина красавицата нямаше намерение да му нанася смъртоносна рана, тя искаше само да подиша малко тамян, преди да предаде кадилницата на друга. Доколко мисис Болд би отстъпила с готовност даже толкова — това е вече друг въпрос.
След известно време пристигна мистър Слоуп. Всички вече знаеха, че мистър Слоуп е кандидат за декан, и го смятаха за безспорен фаворит. Затова мистър Слоуп стъпваше по земята с нескрита гордост. Придаваше си внушителен вид, както подобава на един декан, говореше рядко с другите свещеници и избягваше колкото може повече епископа. И дребничкият мършав пребендарий, и маститият канцлер, и всички младши свещеници, и хористите — как се разтрепераха и разтревожиха, какъв унил вид добиха, когато прочетоха въпросната статия в „Юпитер“ или пък чуха от другите за нея! Задаваха се дни, когато нямаше да им се удаде да опазят катедралния амвон от нечестивеца. Този амвон щеше да стане негов. Преценторът, викариите и хористите можеха спокойно да окачат своите арфи на върбите. О, позорно падение! Тяхната обител се прощаваше с някогашната си слава.
Мистър Слоуп, въпреки цялото си величие в зародиш, продължаваше да посещава синьората. Изпитваше неудържимо влечение да бъде по-близо до нея. Постоянно мечтаеше за тази нежна ръка, която толкова често бе целувал, и за царственото чело, до което веднъж се бяха докоснали устните му, мечтаеше също и за по-нататъшни милости.
В малката гостна беше и мистър Торн. Това бе първото му посещение при синьората и той се бе подготвил грижливо за него. Мистър Торн се обличаше винаги изискано и със старание да се представи откъм най-добрата си страна, но без всякаква екстравагантност. Може би един път в месеца почистваше бакенбардите си от бели косми, а на главата му те добиваха някогашния си оттенък с помощта на… не, не на боя, а на обикновена тоалетна вода. Шивачът му живееше на Сейнт Джеймс Стрийт, а обущарят — на ъгъла на същата улица и Пикадили. Избираше много грижливо ръкавиците си, а ризите му причиняваха големи главоболия на перачките в Улаторн. По случай сегашното си посещение той прояви още по-голяма взискателност към своя външен вид, с което разтревожи малко сестра си — тя се бе отнесла без голям ентусиазъм към намерението му да поканят синьората да им погостува по-дълго време в Улаторн.