Имаше и други гости — млади хора без определени занимания, които пренебрегваха дори и тези занимания заради чара на синьората. Но те всички дадоха път на мистър Торн, тъй като в качеството си на богат земевладелец той се ползуваше със статута на градски първенец — нещо съвсем обикновено за провинциалните градове.
— О, мистър Торн, колко любезно от ваша страна! — каза синьората. — Обещахте да дойдете, но искрено казано, не ви очаквах. Мислех, че вие, провинциалните джентълмени, не изпълнявате никога подобни обещания.
— Не, защо, понякога ги изпълняваме — отговори малко объркан мистър Торн и се поклони с прекалена старомодност.
— Значи, лъжете само тези… тези ваши… е, как се наричат хората, които ви разнасят на столове и ви замерят с ябълки и яйца, когато ви избират за член на Парламента?
— Понякога го правите и помежду си — намеси се мистър Слоуп с подчертано деканска усмивка на лицето си. — Провинциалните джентълмени се лъжат понякога и помежду си, нали, мистър Торн?
Мистър Торн хвърли към мистър Слоуп поглед, който в същия миг смъкна от него всяко деканско достолепие, но мистър Слоуп много скоро се сети за своите големи надежди, бързо се опомни и защити бъдещия си сан, като се изсмя по адрес на мистър Торн.
— Във всеки случай винаги удържам думата, дадена на една дама — каза мистър Торн, — особено когато и собствените ми желания ме подтикват към това, както стана днес.
Мистър Торн продължи още известно време да раздава допотопни гримаси и комплименти, които бе заимствувал от сър Чарлс Грандисън135, а на всяка гримаса и на всеки поклон синьората отвръщаше с лека усмивка и лек поклон. Обаче мистър Торн бе принуден да остане в долния край на кушетката, тъй като новият декан бе седнал на почетното място до масичката. Мистър Еърбин стоеше с гръб към камината, мушнал ръце под опашките на фрака, и не сваляше очи от синьората — и ненапразно, защото от време на време към него бе отправян някой и друг поглед, изгарящ като огнен метеор в небесната твърд.
— О, мистър Торн, вие ми обещахте да се запознаете с моята малка дъщеря. Дали бихте отделили една минута за нея?
Мистър Торн увери синьората, че с най-голямо удоволствие ще се запознае с младата госпожица.
— Мистър Слоуп, ще бъдете ли така любезен да позвъните? — каза тя и когато мистър Слоуп стана, синьората погледна мистър Торн и посочи стола.
Мистър Торн обаче реагира много бавно и мистър Слоуп щеше да заеме отново своето място, ако синьората, която никак не обичаше да губи, не бе побързала да го изгони доста безцеремонно оттам:
— О, мистър Слоуп, позволете, ако обичате, на мистър Торн да седне тук за една-две минутки. Нали ще ме извините? Засега можем все още да се държим малко по-свободно с вас, но идущата седмица, когато се пренесете в резиденцията на декана, ние всички ще започнем да се страхуваме от вас.
Мистър Слоуп стана с най-равнодушен вид и отиде в съседната стая, където прояви жив интерес към плетивото на мисис Станъп.
В това време доведоха детето. То беше малко момиченце на около осем години и приличаше много на майка си, само че огромните му очи бяха съвсем тъмни, а косите — смолисточерни. Кожата му беше силно мургава и издаваше неговото южно потекло. Беше облечено толкова странно и екстравагантно, колкото изобщо е възможно да се облече едно дете. На голите му ръчички бяха надянати огромни гривни, косата му бе вързана с червена, обточена със злато панделка, а на краката си имаше алени обувчици с висок ток. Роклята му се състоеше от безброй волани, а полата стърчеше нагоре, сякаш нарочно се бяха постарали да й придадат хоризонтално положение. Тя не закриваше коленете, но това се компенсираше от чифт доста широки долни гащи, които изглеждаха ушити само от дантела. Нека споменем накрая и розовите копринени чорапи. Ето как обличаха последната издънка на Нероновците, когато очакваха да дойдат гости.
— Джулия, любов моя — каза майка й (Джулия беше любимото име и на трите дами от семейство Станъп). — Джулия, любов моя, ела тук. Нали ти разказах за чудесното увеселение, на което бе поканена горката ти майка? Това е мистър Торн. Ще му дадеш ли една целувка, миличко?
135
Герой от романа на Самюъл Ричардсън (1689–1761) „Историята на сър Чарлс Грандисън“, образец на английски джентълмен. — Б.авт.