Джулия поднесе бузата си за целувка, както правеше с всички гости на майка си, и изведнъж мистър Торн откри, че тя и — което беше много по-ужасно — всичките й труфила се бяха озовали на коленете му. Дантелите и колосаната батиста се смачкаха при допира с жилетката и панталоните му, а закопчалката на една от гривните го одраска по ухото. Той не знаеше как да държи една тъй пищно облечена госпожица, нито пък какво да прави с нея. Впрочем в миналото му се бе случвало да държи на коленете си малки племенници и племеннички и сега прибягна до обичайния си метод.
— Дий, дий, конче — каза той, като постави детето на едното си коляно и заклати крака си, сякаш задвижваше точиларско колело.
— Мамо, мамо! — каза Джулия сърдито. — Не искам да ми правят дий-дий. Пусни ме, старчок такъв!
Горкият мистър Торн пусна внимателно момиченцето на пода и дръпна стола си назад. Мистър Слоуп, който вече се бе върнал при така силно привличащата го Полярна звезда, избухна в смях. Мистър Еърбин изтръпна и затвори очи, а синьората се направи, че не е чула дъщеря си.
— Иди при леля Шарлот, сладкото ми — каза тя, — и я попитай не е ли време да поизлезеш малко.
Но малката мис Джулия, макар че не й хареса много начинът, по който се отнесе с нея мистър Торн, бе свикнала да бъде обект на внимание от страна на джентълмените и никак не я привличаше перспективата да отиде толкова бързо при леля си.
— Джулия, тръгвай, щом ти казвам, мила моя! — Но Джулия продължаваше да ходи нацупена из стаята. — Шарлот, моля те, ела да я вземеш — продължи синьората. — Трябва да подиша малко чист въздух, а дните станаха толкова къси.
Така завърши прословутото запознанство между мистър Торн и последната от Нероновците.
Мистър Торн понесе по-леко капризите на детето, отколкото смеха на мистър Слоуп. Можеше да се примири с това, че е бил наречен старчок от едно невръстно дете, но не искаше да приеме присмеха на един епископски капелан, независимо че този капелан се готвеше да става декан. Той не каза нищо, но и не скри, че е ядосан. Синьората прояви готовността си да отмъсти за него.
— Мистър Слоуп — каза тя, — чувам, че печелите победа след победа.
— Какво искате да кажете? — попита с усмивка той. Не му беше неприятно да се обръщат към него като към бъдещ декан, макар че категорично отричаше възможността за такова назначение.
— И в любовта, и в сраженията.
Мистър Слоуп не изглеждаше вече толкова щастлив.
— Мистър Еърбин — продължи синьората, — не намирате ли, че мистър Слоуп е истински щастливец?
— Сигурно не повече, отколкото заслужава — отговори мистър Еърбин.
— Помислете само, мистър Торн! Той ще бъде нашият нов декан. Ние всички, разбира се, знаем това.
— Моля ви се, синьора — възрази мистър Слоуп, — ние не знаем абсолютно нищо. Уверявам ви, че самият аз…
— Той наистина ще стане декан, мистър Торн. Няма никакво съмнение в това.
— Хм! — каза мистър Торн.
— Изпреварвайки възрастни хора като баща ми и архидякон Грантли.
— Ооо! — каза мистър Слоуп.
— Архидяконът не би приел този пост — отбеляза мистър Еърбин, а мистър Слоуп му отправи злъчна усмивка, която казваше по-ясно от всякакви думи: „Гроздето е кисело!“
— Изпреварвайки всички нас — продължи синьората, — защото аз причислявам и себе си към катедралното духовенство.
— Ако стана някога декан — каза мистър Слоуп, — тоест ако това беше изобщо възможно, бих се гордял с такава каноничка.
— О, мистър Слоуп, не ме прекъсвайте! Още не съм свършила. Вие ще се гордеете с друга каноничка. Мистър Слоуп ще получи не само резиденцията на декана, но и съпруга, която да въведе в нея.
Лицето на мистър Слоуп отново помръкна.
— И то съпруга с голямо състояние. Сполуката, както и нещастието, никога не идва сама, нали, мистър Торн?
— Да, никога — отвърна мистър Торн, на когото разговорът за мистър Слоуп и неговите проблеми не беше никак приятен.
— Кога ще стане това, мистър Слоуп?
— Кое „това“? — попита той.
— О, ние знаем кога ще назначат новия декан: една седмица ще бъде предостатъчна. Шапката, разбира се, е вече поръчана! Но кога ще бъде сватбата?
— Моята или на мистър Еърбин? — попита той, опитвайки се да бъде духовит.