— Боже господи, управителю, вие ли сте? — каза архидяконът, като в изненадата си забрави събитията от последните няколко години. — Хайде влизайте! Надявам се, нищо лошо не се е случило?
— Много се радваме на твоето пристигане, татко — рече дъщеря му. — Отивам веднага да приготвя стаята ти.
— Не съм управител, архидяконе — каза мистър Хардинг. — Мистър Куивърфул е управител.
— Зная, зная — отговори раздразнен архидяконът. — Просто за момент ми изскочи от главата. Какво има?
— Остани за малко, Сюзан — помоли мистър Хардинг. — Имам нещо да ви кажа.
— След пет минути е звънецът за вечеря — отвърна мисис Грантли.
— Така ли? — каза мистър Хардинг. — Тогава по-добре да почакам.
Той носеше важни новини и искаше да ги сподели, но знаеше, че те ще предизвикат продължително обсъждане. Бе литнал за Плъмстед с цялата бързина, на която бяха способни двата коня, но сега, след като беше вече тук, нямаше нищо против да се възползува от паузата, която му предлагаше вечерята.
— Ако имате да ни казвате нещо важно — намеси се архидяконът, — нека го чуем веднага. Елинор ли се жени?
— Съвсем не! — отвърна с откровено неудоволствие баща й.
— Или Слоуп е станал декан?
— Не, не е станал, но…
— Но какво? — нетърпеливи попита архидяконът.
— Те…
— Какво те? — каза архидяконът.
— Те ми предложиха аз да стана декан — едва промълви от смущение мистър Хардинг.
— Боже господи! — извика архидяконът и се строполи в едно кресло.
— Мое мило, мило татенце! — възкликна мисис Грантли и прегърна баща си.
— Затова реших да дойда веднага и да се посъветвам с вас — каза мистър Хардинг.
— Да се съветвате ли? — извика архидяконът. — Но, драги ми Хардинг, аз ви поздравявам от все сърце — да, от все сърце! Никога не съм чувал по-приятна новина!
Той хвана тъста си за двете ръце и ги разтресе така, сякаш искаше да ги откъсне, след което започна да обикаля из стаята, като въодушевено размахваше над главата си един брой на „Юпитер“.
— Но… — започна мистър Хардинг.
— Никакво „но“! — прекъсна го архидяконът. — Никога през живота си не съм бил толкова щастлив! Това беше най-умното, което можеха да направят. Честно слово, никога вече няма да кажа лоша дума за лорд В, дори да живея още сто години!
— Това е работа на доктор Гуин, можеш да бъдеш сигурен — каза мисис Грантли, на която ректорът много се харесваше (той беше женен човек и имаше голямо семейство).
— Нищо чудно — съгласи се архидяконът.
— О, татко, толкова се радвам! — каза мисис Грантли, като стана и целуна баща си.
— Но, мила моя… — опита се да възрази нещо мистър Хардинг. Ала всичките му опити оставаха напразни — никой не искаше да го слуша.
— Е, господин декан — ликуваше архидяконът, — градината на вашата резиденция ще ви бъде достатъчна утеха за загубата на брястовете край старопиталището. Бедният мистър Куивърфул! Сега вече мога да му простя големия успех.
— Да, разбира се — каза мисис Грантли. — Горката жена! С четиринайсет деца на ръцете! Наистина много се радвам за тях.
— И аз също — каза мистър Хардинг.
— Бих дал двайсет фунта, за да видя лицето на мистър Слоуп, когато научи тази новина. — Мисълта за неуспеха на мистър Слоуп доставяше особено удоволствие на архидякона.
Най-после мистър Хардинг получи възможност да отиде да си измие ръцете, без да е успял да каже почти нищо от онова, заради което бе дошъл в Плъмстед. По време на вечерята също не можеше да говори поради присъствието на прислугата. Но радостта на доктор Грантли беше толкова спонтанна, че той не бе в състояние да се сдържи и няколко пъти нарече тъста си „господин декан“ пред слугите, затова в кухнята скоро започнаха да обсъждат назначението на мистър Хардинг, изместил бъдещия съпруг на своята дъщеря, като изразяваха най-различни мнения по този въпрос. Готвачката и икономът, хора в напреднала възраст, смятаха, че това е напълно в реда на нещата, но камериерката и лакеят, които бяха по-млади, твърдяха, че мистър Слоуп е станал жертва на груба несправедливост.
— Той наистина не е цвете — каза лакеят — и съвсем не заради него мисля така. Но винаги съм се възхищавал от сестрата на господарката, която напълно заслужава да бъде съпруга на декан.
Такива мнения се изказваха на долния етаж, а горе бушуваше разгорещен спор. Веднага след като покривката бе прибрана и виното поставено на масата, мистър Хардинг побърза да се възползува от удобния случай и каза с дълбоко развълнуван глас: