— Всичко това е много любезно от страна на лорд В, наистина много любезно и аз съм най-дълбоко трогнат от неговия жест. Признавам, че се чувствувам поласкан от предложението му…
— Много естествено! — каза архидяконът.
— Но все пак се страхувам, че няма да мога да го приема.
Архидяконът едва не изпусна каната от ръцете си и направи такова рязко движение, че жена му подскочи от стола. Да не приеме деканския пост! Ако това станеше, нямаше да има никакво съмнение, че тъстът му е побъркан. Нима един редови енорийски свещеник с годишен доход двеста фунта би могъл да отхвърли високия сан, хиляда и двеста фунта годишно и една от най-примамливите длъжности, които му предлага професията!
— Какво! — каза архидяконът, като се задъхваше, вперил поглед в госта си, сякаш всеки момент щеше да получи удар от вълнение. Какво!?
— Мисля, че не съм годен да поемам нови задължения — настояваше мистър Хардинг.
— Нови задължения ли? Какви нови задължения? — попита архидяконът с несъзнателна ирония.
— О, татко — каза мисис Грантли, — няма нищо по-лесно от задълженията на един декан. Та ти си много по-жизнен, отколкото беше доктор Трефойл.
— Той ще има два пъти по-малко работа, отколкото сега — заяви доктор Грантли.
— Видяхте ли какво писа тези дни „Юпитер“ за младите хора?
— Да, и видях също, че „Юпитер“ направи всичко възможно, за да бъде назначен мистър Слоуп. Може би и вие това искате?
Мистър Хардинг не отговори нищо, макар че този упрек го засегна дълбоко. Но той не беше дошъл в Плъмстед, за да продължи със зет си спора за мистър Слоуп, затова премълча.
— Зная, че не бих могъл да ви обясня какво чувствувам — каза той. — Създадени сме толкова различни. Много ми се иска да притежавам вашия дух, енергия и воля за победа, но ги нямам. С всеки изминал ден се засилва копнежът ми за мир и покой.
— А къде другаде на земята може да се постигне такъв мир и покой, какъвто цари в резиденцията на един декан? — попита архидяконът.
— Хората ще кажат, че съм твърде стар за това.
— Боже мой! Хората! Кои хора? Какво ви интересуват те?
— Но аз и сам намирам, че съм прекалено стар, за да сменям работата си.
— Мили татко — каза мисис Грантли, — хора, десет години по-стари от теб, всекидневно заемат нови длъжности.
— Мила моя — отвърна той, — не ми е възможно да ти обясня какво изпитвам, нито мисля, че е кой знае каква заслуга да се откажа от това назначение. Всъщност нямам достатъчно силен характер, за да се опълча срещу духа на времето. Всички подчертават, че трябва да се дава път на младите, и аз нямам смелостта да се противопоставя на това изискване. Ако след назначението ми „Юпитер“ започне да публикува статия след статия, в които да изтъква моята негодност, сигурно ще полудея. Ти би казала, че трябва да се примирявам с тези неща. Да, мила, съгласен съм, че трябва. Но аз си давам сметка за своята слабост и зная, че няма да издържа. А и право да ти кажа, нямам абсолютно никаква представа в какво се състоят задълженията на един декан.
— Пфу! — възкликна доктор Грантли.
— Не ми се сърдете, архидяконе! Да не се караме за това, Сюзан. Ако знаехте само колко тежко ми е да ви причиня разочарование, нямаше да ми се сърдите.
Това беше ужасен удар за доктор Грантли. Назначението на мистър Хардинг на този пост беше най-благоприятното възможно решение за него. Макар и да не гледаше отвисоко на тъста си, откакто той бе станал беден, архидяконът предпочиташе близките му хора да не са принудени да изпитват лишения. Много по-приятно щеше да му бъде да види мистър Хардинг декан на Барчестърската катедрала, отколкото енорийски свещеник на „Св. Кътбърт“ и прецентор. А и поражението, което би претърпял архинеприятелят на всичко почтено в Барчестър, този новоизлюпен клерикален парвеню от Ниската църква, само по себе си би струвало едва ли не повече от сана на декана. Мисълта, че този неочакван дар на съдбата можеше да отиде напразно заради абсурдните капризи и болезнените халюцинации на мистър Хардинг, беше просто ужасна. Да видиш чашата поднесена до самите ти устни и да не отпиеш от нея — това беше повече, отколкото доктор Грантли можеше да понесе.
А по всичко изглеждаше, че ще му се наложи да го понесе. Напразни оставаха заплахите и увещанията му. Наистина мистър Хардинг не твърдеше категорично, че ще се откаже от предлаганата му чест, но и с нищо не показваше, че е готов да я приеме. Те продължаваха да настояват, а той продължаваше да твърди, че е напълно неспособен да поеме нови задължения. Напразно архидяконът даваше да се разбере — не можеше все пак да каже това направо, — че няма да има никакви нови задължения. Напразно намекваше, че във всички по-трудни случаи той, архидяконът, е готов и способен да ръководи слабохарактерния декан. Изглежда, мистър Хардинг си беше втълпил глупавата идея, че това назначение не само е свързано с нови задължения, но и че никой няма правото да го приеме, ако не е твърдо решен да ги изпълнява съвестно.