Навремето си мис Торн също бе имала поклонници, но това бяха старомодни джентълмени, в чието държане липсваше всякаква следа от привързаност. Макар че бе останала стара мома, сърцето й невинаги е било непреклонно, но то никога не се бе предавало още при първата атака. Тя имаше намерението да събере един учен свещеник на средна възраст с една почтена вдовица, която навярно би могла да бъде склонена на повторен брак, а се оказа, че е хвърлила искра в буре с барут. Всъщност всичко стана както трябва, но мис Торн беше малко объркана от главоломната бързина на постигнатия успех и може би до известна степен раздразнена от прекалената благосклонност на мисис Болд към нейния ухажор.
Тя обаче не каза нищо по този въпрос и приписа всичко на изменилите се нрави на новото време. Техните майки и баби са били може би по-малко прибързани, но всички признаваха, че днес работите се развиват иначе. Изглежда, мислеше си мис Торн, сега и два часа са достатъчни за онова, за което тя в своето невежество е предвиждала дванадесет месеца.
Но ние не можем да съобщим за състоялото се обяснение със същата привързаност. Вече разказахме — може би доста скучно и обстоятелствено — как Елинор се справи с двамата си предишни поклонници в Улаторн, затова сега трябва да разкажем също така подробно, макар и по възможност не толкова скучно, какво се случи между нея и мистър Еърбин.
Не може да се отрече, че когато прие поканата на мис Торн, Елинор не беше забравила, че Улаторн се намира в енорията Св. Юълд. След разговора си със синьората тя мислеше почти непрекъснато за мистър Еърбин и за дадените й съвети. Не можеше — пък и не се опитваше — да убеди себе си, че не са й казали истината. Колкото повече мислеше, толкова повече стигаше до извода, че мистър Еърбин не е безразличен към нея, а когато отиде по-далеч и се запита дали и тя изпитва подобни чувства към него, отговорът не можеше да не бъде положителен. Ако й бе съдено да стане негова спътница в радост и в горест, към чие приятелство трябваше да се стреми, ако не към приятелството на мис Торн? Тази покана бе сякаш предопределена от съдбата и когато научи, че очакват мистър Еърбин да пристигне в Улаторн на следващия ден, на нея й се стори, че целият свят се е наговорил да й помага. Но нима тя не заслужаваше това? Нима в случая с мистър Слоуп целият свят не бе заговорничил против нея?
Но в Улаторн тя не можа да се почувствува свободно като у дома си. Когато след вечерята мис Торн започна да хвали големите достойнства на мистър Еърбин и намекна, че разпространените зловредни слухове по негов адрес са лишени от всякакво основание, мисис Болд не знаеше какво да отговори. А когато мис Торн отиде още по-далеч и заяви, че домът на свещеника в тяхната енория е най-красивият в цялото графство, мисис Болд си спомни за бъдещото преустройство на столовата, предприето заради бъдещата жрица, и продължи да мълчи, макар ушите й да пламнаха при мисълта, че цял свят знае за нейните чувства към мистър Еърбин. Но какво значение имаше всичко това, ако само можеха да се срещнат и да си кажат онова, което всеки от тях копнееше да сподели с другия?
И тази среща наистина се състоя. Мистър Еърбин пристигна рано през деня и завари двете дами заети с ръкоделието си в гостната. Ако мис Торн знаеше цялата истина, тя би се изпарила веднага от стаята, но възрастната дама не се досещаше какво благодеяние би им оказала с излизането си и остана на сладки приказки с тях, докато настъпи време за обед. Мистър Еърбин не беше способен да говори за друго, освен за красотата на синьора Нерони и насочваше всеки разговор към семейство Станъп. Това беше много тягостно за Елинор и не особено приятно за мис Торн. И все пак подобно неприкрито възхищение беше сигурно доказателство за неговата невинност.