След това те обядваха и мистър Еърбин отиде да изпълни някои свои енорийски задължения, а Елинор и мис Торн решиха да се поразходят.
— Мислите ли, че синьора Нерони е наистина толкова очарователна, колкото твърдят всички? — попита Елинор, когато бяха тръгнали да се прибират.
— Тя е много красива, действително много красива — отвърна мис Торн, — но не мисля, че някой я намира за очарователна. Тя е жена, която привлича към себе си погледите на всички мъже, но много малко биха поискали да я въведат в дома си, дори ако беше свободна и здрава.
Тези думи бяха донякъде утешителни за Елинор. Когато се прибраха в къщи, тя остана в гостната сама, а на свечеряване при нея влезе мистър Еърбин.
Отиваше си един великолепен ден в началото на октомври. Елинор бе седнала до прозореца и четеше роман, използувайки последната дневна светлина. В камината гореше огън, но още не бяха настъпили такива студове, които да го направят привлекателен. От мястото си Елинор можеше да наблюдава залеза, затова не беше много съсредоточена върху книгата.
При своето влизане мистър Еърбин застана според обичая си с гръб към камината и произнесе няколко банални фрази за хубавото време, докато събираше мъжество, за да започне по-съдържателен разговор. Едва ли може да се твърди, че в тази минута той беше вече решил да направи предложение на Елинор. Мъжете, доколкото ни е известно, рядко взимат подобни предварителни решения. Наистина мистър Слоуп и мистър Станъп бяха постъпили точно по обратния начин, но обикновено джентълмените правят предложение, без предварително да са взели твърдо решение за това. Така стояха нещата и с мистър Еърбин.
— Залезът е великолепен — отвърна Елинор, която се стараеше да поддържа разговора на избраната от него непоносимо банална тема.
Мистър Еърбин не можеше да види залеза от мястото си пред камината, затова беше принуден да се приближи до нея.
— Наистина очарователен — отбеляза той, като скромно се държеше на такова разстояние, че да не се докосва до воланите на роклята й. С това темата изглеждаше изчерпана и след като погледна мълчаливо сиянието на залязващото слънце, той се върна до камината.
Елинор си даде сметка, че не може да започне разговора сама. Първо, не знаеше какво да каже; думите, за разлика от други случаи, просто не й идваха на езика. Освен това чувствуваше, че всеки момент може да се разплаче.
— Харесва ли ви Улаторн? — попита мистър Еърбин от безопасно отдалеченото си място до камината.
— Да, много ми харесва!
— Нямам предвид мистър и мис Торн, знам, че ги харесвате, а стила на къщата. Тези старинни сгради и старомодни паркове крият някакво особено очарование за мен.
— Харесвам всичко старинно — каза Елинор. — Старинните неща са толкова по-естествени.
— Не зная — каза с лека насмешка мистър Еърбин. — Може да се приведат много доводи както в полза на това становище, така и против него. Странно е, че хората не могат да съгласуват мнението си по един въпрос, който засяга толкова отблизо всички ни и изглежда толкова очевиден. Някои считат, че ние се движим бързо към съвършенство, а други предполагат, че добродетелността загива безвъзвратно.
— А вие, мистър Еърбин, какво мислите вие? — попита Елинор. Бе малко изненадана от тона, който се прокрадна в разговора, но същевременно почувствува облекчение, че той каза нещо, на което тя можеше да отговори, без да издаде вълнението си.
— Какво мисля аз ли, мисис Болд? — Мистър Еърбин подрънкваше монетите в джобовете на панталоните си и както видът, така и думите му не показваха, че в неговите гърди бушува любовен плам. — Голямата беда на моя живот се състои в това, че нямам твърдо мнение по най-съществените въпроси. Все мисля и мисля и всеки път стигам до различни изводи. Не мога да кажа дали ние сме по-верни от бащите си на онези светли надежди, към чието осъществяване според собствените си думи се стремим.
— Според мен с всеки изминал ден светът се отдалечава все повече от духовното — каза Елинор.
— Това е, защото сега вие виждате повече неща, отколкото сте виждали в ранната си младост. Но едва ли трябва да съдим по онова, което виждаме — та ние виждаме толкова малко. — Настъпи кратка пауза, през време, на която мистър Еърбин продължи да дрънка със своите шилинги и крони. — Ако се осланяме на Свещеното писание, нямаме право да мислим, че Творецът би допуснал човечеството като цяло да се върне назад.
Елинор, чиито мисли бяха твърде далеч от съдбините на човечеството като цяло, не отговори нищо. Чувствуваше се много недоволна от себе си. Не можеше да прогони от мислите си онова, за което синьората й бе говорила по такъв странен начин, макар и да разбираше, че докато не го направи, няма да й се удаде да разговаря естествено и непринудено с мистър Еърбин. Много държеше да скрие от него своето вълнение, но чувствуваше, че стига да я погледне, той веднага ще разбере смущението й.