— Мисис Болд… — каза най-после мистър Еърбин и веднага млъкна.
След като той не се решаваше да заговори, как би могла да направи това тя? Бе я нарекъл с фамилното й име — така, както би се обърнал към нея и един съвсем непознат човек! Тя отдръпна ръката си и направи една крачка към мястото си до прозореца.
— Елинор! — тихо прошепна той, сякаш едва бе събрал смелост да даде воля на чувствата си, сякаш все още се страхуваше да не я оскърби със своята дързост.
Тя бавно вдигна глава и го погледна кротко, почти жално. Във всеки случай на лицето й нямаше и следа от гняв, който би могъл да го спре.
— Елинор! — извика този път той и в следващия миг я притискаше вече до гърдите си.
Как стана това, кой от тях се бе престрашил пръв, дали тя самата се бе хвърлила в обятията му, покорена от нежността на неговия глас, или пък той я бе привлякъл към себе си със смелост, която едва ли би могла да й се стори оскърбителна — никой от тях не знаеше, а и аз не се наемам да твърдя. Между тях бе възникнала такава вътрешна близост, че едва ли не всяко тяхно движение беше общо. Сега те бяха станали едно — една плът, един дух, един живот.
— Елинор, моя скъпа Елинор, съпруго моя!
Тя го погледна плахо през сълзи, а той се наведе над нея и докосна челото й с устни — тези девствени устни, които от времето, когато над тях бе поникнал първият мъх, не бяха изпитвали сладостния допир до женска буза.
Бяха й казали, че нейното „да“ трябва да бъде „да“, а нейното „не“ — „не“, но нямаше нужда да произнася нито едното, нито другото. Тя съобщи на мис Торн, че се е сгодила за мистър Еърбин, но никой от тях не бе споменал думата „годеж“, нито бе изрекъл любовна клетва.
— А сега ме пуснете — каза тя, — пуснете ме, моля ви. Толкова съм щастлива, че нямам сили да остана повече при вас. Оставете ме за малко сама.
Мистър Еърбин не се опита да я задържи, не я целуна повторно, не потърси устните й. А би могъл да го направи, ако искаше. Сега тя му принадлежеше изцяло. Той отдръпна ръката си от кръста й — ръката, която тръпнеше с един блажен, непознат до този момент за него трепет — и я пусна да си отиде. Елинор изтича като сърна към стаята си, завъртя райбера и се отдаде с цялото си същество на изпълващото я любовно щастие. Почти боготвореше този човек, който тъй смирено й бе поискал прошка. А сега той беше вече неин! Ах, как хлипаше, ридаеше и се смееше, докато си спомняше за надеждите, страховете и притесненията от последните няколко седмици!
Мистър Слоуп! Как можаха да помислят, че тя — неговата избраница! — би могла да се свърже с мистър Слоуп! Как посмяха да кажат това и на него, съвсем ненужно да изложат светлото й щастие на такава опасност! И тя радостно се усмихна при мисълта за всичко онова, с което можеше да го дари. Наистина той нямаше нужда от нищо, но колко приятно щеше да й бъде да раздава тези дарове!
Елинор стана и позвъни на дойката, тъй като нямаше търпение да разкаже на малкото си момченце за неговия нов баща. И тя наистина намери думи да излее душата си. Помоли жената да излезе, за да остане насаме със сина си, и докато той лежеше на леглото с разперени ръчички, тя започна да обяснява на нищо неразбиращото момченце какъв чудесен човек бе избрала да бди над неговото детство.
Но Елинор не можеше да бъде истински щастлива, докато мистър Еърбин не притиснеше детето до гърдите си сякаш в знак, че го осиновява. Щом тази мисъл й се мярна в главата, тя взе бебето на ръце, отвори вратата на стаята си и бързо изтича към гостната. По шума от стъпките му разбра, че е още там, и от пръв поглед се убеди, че при него няма никой. Поколеба се за миг, но после влезе бързо със скъпоценния си товар.
Мистър Еърбин я пресрещна по средата на стаята.
— Ето! — каза Елинор, задъхана от бързане. — Ето, вземете го… вземете го и го обичайте!
Мистър Еърбин пое малчугана от ръцете й, целуна го няколко пъти и призова божията благословия над него.
— Ще ми бъде като роден син… съвсем като роден син — каза той. Елинор се наведе да вземе детето, целуна бързо ръката, която го държеше, и избяга в стаята си със своето съкровище.
Ето как бе спечелена за втори път по-малката дъщеря на мистър Хардинг. На вечерята и тя, и мистър Еърбин не бяха много разговорливи, но мълчанието им мина незабелязано. След вечеря, както вече споменахме, тя разказа на мис Торн за случилото се. На другата сутрин Елинор се върна в Барчестър, а мистър Еърбин се отправи да съобщи последните новини на архидякона. Тъй като доктор Грантли не си беше в къщи, той се задоволи да уведоми мисис Грантли, че скоро ще има честта да стане неин зет. Тя изпадна във възторг от новината и го прие много по-радушно, отколкото го бе приемала досега самата Елинор.