Мистър Слоуп отбеляза, че стената на градината се е износила на много места.
Мисис Прауди забелязала в стаята на слугите голяма дупка, очевидно направена от плъхове.
Епископът изрази крайното си отвращение от плъховете. Според него на света нямало нищо по-омразно от плъховете.
Мистър Слоуп забелязал, освен това, че бравите на сервизните помещения били повредени — можел да посочи например складовете за въглища и за дърва.
Мисис Прауди видяла, че и бравите на спалните на слугите не били в ред, всъщност всички брави в къщата били старомодни и неизползваеми.
Епископът изказа мнение, че добрата брава е от голямо значение, както и добрият ключ. Той неведнъж установявал, че неизправността често се дължи на ключа, особено ако езичето е огънато.
Мистър Слоуп се опита да продължи да изрежда неблагополучията, но бе прекъснат с малко повишен тон от архидякона, който успя да обясни, че по тези въпроси трябва да се обърнат към архитекта на епархията или по-скоро към неговия главен майстор и че той, доктор Грантли, проявил интерес към състоянието на двореца просто от любезност. Съжалявал впрочем, че са били открити толкова много неуредици. С тези думи той стана от стола, готвейки се да си тръгне.
Мисис Прауди, въпреки че беше успяла да внесе своя дял в охулването на двореца, не изпускаше от ноктите си мистър Хардинг и продължи да го подлага на кръстосан разпит по въпроса за греховността на развлеченията в деня господен. Тя непрекъснато изсипваше категоричните си заключения върху благочестивата глава на мистър Хардинг, който не съумяваше да отблъсне нейните атаки.
Никога досега той не беше подлаган на такова изтезание. До този момент дамите, които се бяха обръщали към него по религиозни въпроси, бяха изслушвали думите му с известна почтителност, а ако не бяха съгласни с тях, просто си замълчаваха. Но мисис Прауди го подлагаше на разпит, а след това го поучаваше. „Ни ти, ни син ти, ни дъщеря ти, ни робът ти, ни робинята ти!“19 — внушително повтаряше тя, сякаш мистър Хардинг бе забравил тези слова. Тя го заплашваше с пръст, докато цитираше любимата си заповед, сякаш му напомняше за неизбежното възмездие, след което настойчиво го подканяше да потвърди, че пътешествията през деня господен са най-безобразно светотатство.
За първи път в живота си мистър Хардинг беше подложен на такъв натиск. Той чувствуваше, че би трябвало да смъмри тази жена за начина, по който си позволяваше да говори на един свещеник, при това много по-възрастен от нея, но му се струваше неуместно да направи бележка на съпругата на епископа в присъствието на самия епископ, и то при първото си посещение в двореца. Освен това, нека кажем истината, той изпитваше известен страх от нея. Но въпреки неговото съсредоточено мълчание тя не го оставяше на мира.
— Надявам се, мистър Хардинг — каза мисис Прауди, като клатеше бавно и тържествено глава, — че вие няма да ме накарате да мисля, че одобрявате пътуванията през деня господен! — И тя го погледна с изражение, което трудно би могло да се опише.
Това беше вече много, още повече че сега към него гледаха мистър Слоуп и епископът, а също и архидяконът, който вече си беше взел сбогом с тях. Мистър Хардинг стана и като подаде ръка на мисис Прауди, каза:
— Ако дойдете някоя неделя в църквата „Свети Кътбърт“, ще ви изнеса цяла проповед по този въпрос.
И след като се поклониха ниско на дамата, стиснаха ръка на епископа и направиха всичко възможно да се отърват от мистър Слоуп, архидяконът и преценторът си тръгнаха. Мистър Хардинг бе отново малтретиран, но доктор Грантли се закле дълбоко в себе си, че никаква земна причина не ще бъде в състояние да го принуди още веднъж да се докосне до мократа лапа на това нечисто и противно животно.
Ех, да имах перото на голям поет, как бих възпял сега в епически стихове благородния гняв на архидякона! Пред стъпалата на двореца има широка, посипана с пясък площадка, завършваща с малка порта към улицата, съвсем близо до входа на катедралния двор. Вляво от вратата на двореца започва широка алея, която прекосява просторните дворцови градини и извежда на пътя за Лондон, минаващ на половин миля от катедралата.
Двамата приятели запазиха мълчание през целия път до двора на катедралата, но преценторът ясно виждаше по лицето на своя спътник, че много скоро ще се разрази буря и нямаше намерение да я възпира. Макар че по природа бе далеч по-малко раздразнителен от архидякона, даже той беше ядосан, даже той — този кротък и благовъзпитан човек — изпитваше желание да прибегне до не чак дотам благовъзпитани изрази.