— Аз също ще направя всичко по силите си, за да се окажа достоен за него — с голяма тържественост заяви мистър Еърбин.
Той я прегърна през кръста, вперил поглед в огъня, а тя склони глава на рамото му и остана да стои така, много доволна от мястото си. И двамата мълчаха — не чувствуваха нужда от думи. Всичко необходимо беше вече казано. Елинор бе произнесла посвоему еднозначното си „да“ и това беше напълно достатъчно за мистър Еърбин.
Сега им оставаше само да се наслаждават на увереността си в своята взаимна любов. А колко голяма е тази наслада! Колко по-силна е тя от всички радости, които Бог е отредил на своите творения! А за женското сърце тя е двойно по-прекрасна!
Когато бръшлянът намери своята кула, когато изящният жасмин намери своята здрава стена, колко пищно се разрастват тези паразитни растения! Те не са създадени да протягат сами клонките си към небето и да понасят без всякаква защита лятното слънце и зимните бури. Оставени сами на себе си, те се разстилат по земята и линеят в глухата сянка, незабелязани от никого. Но щом намерят твърда опора, веднага ги осенява чудна красота — всемогъща и всевластна! Какво е кулата без своя бръшлян или високата градинска стена без жасмина, който й придава прелест и благоухание? Без орловите нокти живият плет си остава най-обикновена ограда.
Все още съществува мнението, макар и вече преодоляно донякъде от силата на човешката природа, че жената трябва да изпитва срам от любовта си и има право да я признае едва тогава, когато тази любов се превърне в съпружески дълг. Ние с радост ще провъзгласим едно друго схващане. Жената трябва да се гордее със своята любов, но нека тази любов бъде такава, че тя наистина да има правото да се гордее с нея.
Елинор се гордееше с любовта си и чувствуваше (при това с пълно основание), че наистина има с какво да се гордее. Можеше да остане така, склонила глава на рамото му, часове наред, ако съдбата и мистър Торн не й бяха попречили. С всяка секунда тя се притискаше по-силно и по-силно в обятията му, изпълнена с все по-голяма увереност, че истинското й място е именно тук. Какво значение имаха сега за нея надменността на архидякона, студенината на сестра й или слабоволието на любимия й баща? Какво я интересуваше двуличието на приятели като Шарлот Станъп? Тя бе намерила надежден щит, който да я пази от всяко зло, верен кормчия, който да я преведе невредима през всички плитчини и подводни скали. Щеше да свали тежкото бреме на независимостта и отново да заеме положението, подобаващо на една жена, заедно със задълженията на вярна и любеща съпруга.
Той също беше повече от доволен. И двамата се взираха внимателно в огъня, сякаш се опитваха да прочетат там бъдещата си съдба, докато най-после Елинор отново го погледна в лицето и с усмивка каза:
— Колко си тъжен само! (Той наистина беше ако не тъжен, то поне много сериозен.) Колко си тъжен, мили!
— Тъжен ли? — каза той, взрян в очите й. — Не, напротив!
Нежните й, изпълнени с любов очи бяха обърнати към него и тя посрещна с ласкава усмивка отговора му. Изкушението беше прекалено силно дори за подчертаната скромност на мистър Еърбин и като се наведе над нея, той притисна устните си към нейните.
Много скоро след това се появи мистър Торн и двамата годеници бяха щастливи да научат, че опашката на Велзевул не е сериозно пострадала.
Мистър Хардинг имаше намерение да тръгне за Улаторн веднага след своето завръщане в Барчестър, за да си осигури подкрепата на дъщеря си в замисления от него бунт срещу архидякона във връзка с предложението на министър-председателя, но това пътуване му бе спестено от новината, че мисис Болд се е завърнала неочаквано в къщи. Като прочете краткото й писмо, той веднага тръгна за дома й, където тя вече го очакваше.
Колко много имаха да си кажат един на друг и колко сигурни бяха, че новините им ще бъдат голяма изненада за другия!
— Мила, толкова исках да те видя — каза мистър Хардинг, като целуна дъщеря си.
— О, татко, толкова неща имам да ти казвам! — рече дъщерята, отвръщайки на целувката му.
— Мила моя, предложиха ми да стана декан! — заяви мистър Хардинг и неочакваната новина попречи на Елинор да продължи.
— О, татко! — извика тя от радост, забравила за миг своята любов и своето щастие. — О, татко, възможно ли е? Мили татко, колко пълно е сега щастието ми!
— Но аз мисля, мила, че ще трябва да откажа.
— Ах, татко!
— Сигурен съм, че ще се съгласиш с мен, Елинор, като ти обясня всичко. Знаеш, мила, колко съм стар. Ако доживея до…