— Но, татко, трябва да ти кажа нещо и за себе си.
— Слушам те, мила.
— Само не зная как ще го приемеш.
— Да приема какво?
— Ако не се зарадваш, ако това не те направи щастлив, ако не одобриш решението ми, моето сърце ще бъде разбито.
— Щом работата е такава, Нели, разбира се, че ще го одобря.
— Не, страх ме е, че няма да го одобриш. Толкова ме е страх! Но не може да не се съгласиш, че съм най-щастливата жена на божия свят!
— Така ли, мила? Тогава аз мога само да се радвам заедно с тебе. Хайде, Нели, кажи ми какво е станало!
— Мисля да…
Мистър Хардинг я отведе до дивана, седна до нея и я хвана за ръцете.
— Мислиш да се омъжиш, Нели, така ли?
— Да — отвърна тихо тя. — Тоест, ако ти одобряваш избора ми. — И тя се изчерви, като си спомни обещанието, което му бе дала съвсем неотдавна и за което бе напълно забравила при обяснението си с мистър Еърбин.
Мистър Хардинг се замисли кой ли би могъл да бъде мъжът, когото ще трябва да приветствува като свой зет. Преди една седмица щеше да е сигурен кое име му предстоеше да чуе. И щеше да даде своята благословия, макар и със свито сърце. Сега знаеше, че това в никакъв случай не можеше да бъде мистър Слоуп, но нямаше понятие кой би могъл да заеме неговото място. За момент помисли, че избраникът е Бърти Станъп, и изстина.
— Е, Нели?
— О, татко, обещай ми, че ще го обикнеш… заради мене.
— Но хайде, Нели, казвай кой е!
— Нали ще го обикнеш, татко?
— Мило мое дете, как мога да не обикна човека, когото обичаш ти?
Тогава Елинор му пошепна на ухото името на мистър Еърбин.
Ничие друго име не би могло да учуди и да зарадва повече мистър Хардинг. Ако бе търсил из цял свят зет по своя вкус, нямаше да намери по-добър от мистър Еърбин. Той беше свещеник; енорията му се намираше в съседство; принадлежеше към онзи кръг, към който бяха насочени всички лични симпатии и предпочитания на мистър Хардинг; беше близък приятел на доктор Грантли; освен това за самия него мистър Хардинг бе чул само хубави неща. И все пак изненадата му беше толкова голяма, че му попречи да даде незабавно израз на радостта си. Никога не бе мислил за мистър Еърбин като за възможен съпруг на своята дъщеря, изобщо не предполагаше, че двамата могат да изпитват чувства един към друг. Опасяваше се, че дъщеря му, която не можеше да понася нетърпимостта и високомерието на архидякона, е враждебно настроена към свещеници от рода на мистър Еърбин. Ако го бяха поканили да си избере зет, той сигурно би посочил мистър Еърбин, но ако му бяха предложили да отгатне кой би могъл да бъде избраникът на дъщеря му, никога не би се сетил за него.
— Мистър Еърбин ли? — извика той. — Не може да бъде!
— О, татко, за бога, не казвай нито дума против него! Ако ме обичаш, не говори нищо лошо по негов адрес. Ах, татко, това е вече решено и не бива да се отменя… ах, татко!
Колко бързо забравяше Елинор! Къде остана обещанието й, че няма да си избере съпруг без одобрението на своя баща? Бе избрала сама и сега настояваше тон да приеме свършения факт.
— О, татко, той е толкова добър! И благороден, и благочестив, и великодушен — има всички качества, които правят един човек добър! — И тя се притисна към баща си, умолявайки го да се съгласи с нея.
— Нели, детето ми, дъще моя! Всичко това е вярно: той е благороден, добър, великодушен човек — има всички качества, които могат да накарат една жена да го обича и един мъж да му се възхищава. Той ще ми бъде като син, като мой собствен син. Ще ми бъде тъй скъп, както си и ти. Нели, детето ми, мое щастливо, щастливо дете!
Не е необходимо да проследяваме по-нататъшния им разговор. Постепенно те се върнаха към въпроса за назначаването на нов декан. Елинор се опита да докаже на баща си, както бяха направили преди нея сестра й и архидяконът, че възрастта му не е никаква пречка да стане чудесен декан, но сега тези доводи му се струваха още по-малко убедителни. Той почти не отговаряше, само седеше мълчалив и умислен. От време на време целуваше дъщеря си и казваше „да“ или „не“, или „точно така“, или „е, мила, с това не мога напълно да се съглася“, но тя така и не успя да го въвлече в сериозен разговор дали „да бъде, или да не бъде“ декан на Барчестърската катедрала. За нея и нейното щастие, за мистър Еърбин и неговите достойнства бе готов да говори толкова, колкото пожелае Елинор — а нека бъдем искрени, това не беше малко, — но не искаше да каже нито дума повече за предложения му пост. Беше му хрумнала нова идея: защо декан да не стане мистър Еърбин?