Точно такива наистина бяха преживяванията на архидякона. Той не можеше да не изпита неудоволствие, като разбра колко погрешни са били всичките му предположения. Ако бе му хрумнала щастливата мисъл сам да предложи този брак, когато за първи път посрещна мистър Еърбин в Плъмстед, славата му на мъдър и проницателен човек би получила такова потвърждение, че щеше да се изравни едва ли не с тази на Соломон. И защо не се бе сетил за това? Нима не можеше да предвиди, че като стане енорийски свещеник, мистър Еърбин ще поиска да се ожени? Той бе предвидил, че Елинор иска да се омъжи, но как не можа да съобрази, че мистър Еърбин има много по-големи шансове да й хареса, отколкото мистър Слоуп? Архидяконът разбра, че е бил на погрешен път, и не можа естествено да превъзмогне веднага своето смущение.
Голяма беше и изненадата му. Колко хитро се бяха държали пред него тези гълъбчета! Как само го бяха измамили! Той бе чел поучения на Елинор заради въображаемото й увлечение по мистър Слоуп, докато в същото това време тя е била влюбена в неговото собствено протеже мистър Еърбин, и бе доверил на същия този мистър Еърбин опасенията си от брачните планове на мистър Слоуп. Не е ли съвсем естествено, че архидяконът беше изненадан!
Но имаше и много сериозни причини да бъде доволен. Този брак сам по себе си можеше да разреши всичките му затруднения. На първо място, увереността, че мистър Слоуп няма никога да стане негов роднина, беше вече немалко облекчение. Второ, мистър Еърбин беше по-подходящ от всеки друг за ролята на един толкова близък родственик. Но най-голяма радост изпитваше при мисълта, че този брак е жесток удар за мистър Слоуп. Така той оставаше без желаната от него съпруга, вече се носеха слухове, че е много вероятно да загуби мястото си в двореца, а ако мистър Хардинг не беше толкова упорит, и най-голямата опасност щеше да бъде избягната. В такъв случай можеше да се очаква, че мистър Слоуп ще признае поражението си и ще се махне завинаги от Барчестър. Тогава архидяконът ще може най-после отново да диша с пълни гърди.
— Виж ти, виж ти! — каза той. — Боже господи! Боже господи!
Тонът на петото възклицание окончателно убеди мистър Хардинг, че архидяконът е наистина доволен.
И тогава бавно, постепенно и тактично мистър Хардинг изложи своя нов план. Защо мистър Еърбин да не стане декан?
Бавно, постепенно и не без колебания доктор Грантли започна да възприема гледната точка на своя тъст. Колкото и да ценеше мистър Еърбин, колкото и искрено да се възхищаваше от богословските дарби на този джентълмен, той не би одобрил една стъпка, която би лишила тъста му от заслуженото повишение, ако съществуваше и най-малката надежда да го склони да приеме това повишение. Но архидяконът бе имал вече случай да се убеди в упоритостта, с която мистър Хардинг беше способен да се придържа към своето собствено становище въпреки съветите на всичките си приятели. Той разбираше достатъчно добре, че нищо не би могло да склони този кротък, отстъпчив човек да заеме предлагания му висок пост, ако счита, че не бива да го заема. Имайки предвид всичко това, и той си зададе въпроса: „Защо наистина мистър Еърбин да не стане декан на Барчестърската катедрала?“ Накрая двамата се споразумяха да заминат за Лондон с първия утрешен влак, като по пътя се отбият за малко в Оксфорд. Предполагаха, че съветът на доктор Гуин би могъл да им бъде полезен.
След този разговор архидяконът побърза да се прибере в Плъмстед, за да се приготви за пътуването. Денят беше чудесен и той пристигна в Барчестър в открита двуколка. Докато се движеше по Хай Стрийт, на едно кръстовище видя мистър Слоуп. Ако не беше успял да спре навреме, щеше да го прегази. Двамата не бяха разговаряли от оня паметен ден в кабинета на епископа. И сега не си проговориха, но размениха красноречиви погледи, а изразът върху лицето на мистър Слоуп беше още по-нагъл, тържествуващ и предизвикателен от всякога. Ако не беше сигурен в обратното, доктор Грантли вероятно би останал с впечатлението, че неговият враг се е домогнал до деканския пост, съпругата и всички високи почести, към които се стремеше. Всъщност мистър Слоуп бе загубил абсолютно всичко, а и епископът току-що се бе отказал от неговите услуги.
На излизане от града архидяконът мина през така добре познатите му порти на Хайрамовото старопиталище. Там стоеше неугледна селска каруца, натоварена с неугледни мебели, а около нея се суетеше мисис Куивърфул — не в официалните си неделни дрехи, не много спретната, с доста оръфано боне и шал, с една дума — твърде далеч от представата за очарователно женско изящество. Тя беше погълната от преместването в новия дом и бе току-що изтичала да посрещне каруцата, без да очаква, че някой би могъл да стане свидетел на пристигането на семейното й имущество. Архидяконът се бе появил съвсем изневиделица.