— Значи, все пак си останахме измамени, Сю — каза той на жена си, целувайки я още с влизането си. Наричаше я Сю не повече от два-три пъти в годината, и то само при особено паметни случаи.
— Елинор се оказа много по-разумна, отколкото я мислехме — отвърна мисис Грантли.
Тази вечер в Плъмстед цареше голяма радост. Мисис Грантли обеща на своя съпруг да отвори сърцето си за мистър Еърбин. Досега тя винаги бе отказвала да стори това.
Глава петдесет и първа
Мистър Слоуп се сбогува с двореца и неговите обитатели
Време е вече да се разделим с мистър Слоуп, както и с епископа и с мисис Прауди. Тези раздели в романите са не по-малко неприятни, отколкото в реалния живот — наистина не толкова тъжни, защото тъгата е измислена, но също така тягостни и обикновено по-малко удовлетворителни от истинските. Кой романист, кой Филдинг, Скот, Жорж Санд, Сю или Дюма е в състояние да направи интересна последната глава на измислената от него история? Обещанията за две деца и свръхчовешко щастие не струват нищо, както и уверенията за едно най-почтено съществуване далеч отвъд всички възрасти, отредени на простосмъртните. Страданията на нашите герои и героини — ето кое те довежда до възторг, о читателю! Техните скърби, техните грехове и безразсъдства, а не техните добродетели, здравият им разум и очакващите ги награди. Когато ние, следвайки покорно приетите правила, започнем да боядисваме последните си страници в розово, с това напълно губим способността си да бъдем харесани от теб. Като ставаме скучни, ние оскърбяваме твоя интелект, а трябва да станем скучни, за да не оскърбим вкуса ти. Един писател, който не е вече между живите, в желанието си да поддържа читателския интерес до последната страница, обеси своя герой в края на третия том. В резултат на това никой не искаше да чете романа му. А кой автор би могъл така да разпредели и да съгласува своите случки, диалози, характеристики и описания, че те да заемат точно деветстотин и тридесет страници, без при това да се стигне до тяхното неестествено сбиване или разтегляне в последните глави? Та нали на мен самия ми предстои сега да запълня двайсетина страници и ще трябва доста да си поблъскам главата, докато успея да го направя. А после, когато всичко е вече готово, дори най-добросърдечният критик ще ни упрекне неизбежно, че заключението ни е неумело и накуцва с двата крака. Оказва се, че или ни е домързяло и сме се отнесли небрежно към него, или сме се престарали и то се е получило отегчително. Заключението е блудкаво или нелогично, пресилено или глупаво. Или е лишено от всякакъв смисъл, или е прекалено претенциозно. Страхувам се, че последната сцена, както всички последни сцени, непременно ще бъде едно
Мога само да кажа, че ако някой критик с богат опит, който владее до съвършенство тънкостите на своето изкуство, напише последните петдесет страници на един роман, за да покаже на всички ни как трябва да се пишат те, аз ще положа най-големи усилия да следвам в бъдеще неговия пример. Но сега за сега съм принуден да разчитам единствено на себе си и признавам, че съм загубил надежда да успея.
През последните десетина дни мистър Слоуп изобщо не се бе срещал с мисис Прауди и твърде малко с епископа. Продължаваше да живее в двореца и да изпълнява всекидневните си задължения, но тайното управление на епархията бе преминало в други ръце. Той разбираше много добре това положение и си даваше сметка за него, но не изпитваше безпокойство. Сега неговите надежди бяха насочени другаде и делата на епархията му бяха доскучали, а освен това съзнаваше, че на това поприще мисис Прауди окончателно го бе сразила. В началото на настоящата книга ние описахме как трима-четирима души се борят за това кой да бъде истинският Барчестърски епископ. Всеки един от тях бе принуден сега да признае с прискърбие (или с тържество), че борбата е спечелена от мисис Прауди. Те бяха минали през едно твърде сурово състезателно изпитание и тя се оказа безспорна победителка, facile princeps139. В даден момент мистър Слоуп тичаше рамо до рамо с нея, но това беше съвсем за малко. Всички се бяха съгласили, че въпросът за Хайрамовото старопиталище ще бъде, така да се каже, пробният камък в техния спор, а сега там бе вече настанен мистър Куивърфул като живо доказателство за умението и мъжеството на мисис Прауди.