Доста унило мина тази първа среща между мистър Куивърфул и неговите питомци. Но добрите намерения на мистър Хардинг не отидоха напусто: цял Барчестър, в това число и петимата старци от приюта започнаха да се отнасят с по-голямо уважение към мистър Куивърфул, защото той бе престъпил за първи път официално прага на старопиталището под ръка с мистър Хардинг.
И тук, в тяхното ново жилище, ние оставяме мистър и мисис Куивърфул заедно с четиринадесетте им деца. Нека се наслаждават на милостта на Провидението, която най-после осени и тях!
Глава петдесет и трета
Заключение
Краят на един роман, също както и краят на едно детско угощение, трябва непременно да бъде подсладен с бонбони и захаросани плодове. Няма за какво повече да разказваме, освен за тържественото бракосъчетание на мистър Еърбин и няма какво друго да описваме, освен сватбените премени. Не останаха и разговори, достойни да бъдат възпроизведени, ако не се смята разговорът между извършващия бракосъчетанието архидякон и двамата младоженци, мистър Еърбин и Елинор. „Съгласен ли си да вземеш тази жена за съпруга?“ и „Съгласна ли си да вземеш този мъж за съпруг, за да живееш с него както Бог е наредил?“ Отговорът на Елинор и мистър Еърбин бе едно твърдо „да!“.
Не се съмнявам, че те ще удържат своите обещания, толкова повече, че синьора Нерони напусна Барчестър още преди да се състои тази церемония.
Мисис Болд прекара като вдовица повече от две години, преди да встъпи във втори брак, и малкият Джони можа да влезе на собствените си крака, макар и не без чужда помощ, в гостната и да приеме поздравленията на събралите се гости. Мистър Хардинг предаде булката на младоженеца, архидяконът извърши венчавката, а двете мис Грантли, заедно с някои други млади госпожици от близката околност, изпълниха с голямо достойнство и грация задълженията на шаферки. Мисис Грантли ръководеше приготовлението на сватбената закуска и на букетите, а Мери Болд разпредели поканите и сватбената торта. За тържествения случай пристигнаха и тримата синове на архидякона. Най-големият се учеше блестящо и всички, които го познаваха, бяха уверени, че ще завърши университета със златен медал. Но този път той бе затъмнен от втория брат, който блестеше с новата си униформа. Най-малкият брат бе току-що влязъл в университета и беше може би най-гордият от тримата.
Но най-голямо впечатление остави прекомерната щедрост на архидякона. Той беше предвидил подаръци буквално за всички. Тъй като мистър Еърбин бе вече напуснал енорията Св. Юълд, плановете за удължаване на трапезарията бяха, разбира се, изоставени, но архидяконът би обзавел изцяло с нови мебели деканската резиденция, ако само го оставеха да стори това. Той изпрати там великолепен роял „Ерар“, подари на мистър Еърбин един жребец, който всеки декан би възседнал с гордост, и поднесе на Елинор екипаж с чифт понита, получили награда на изложбата. Но това не беше всичко: купи един комплект камеи за жена си и сапфирена гривна за мис Болд; засипа с перли и кутии за ръкоделие дъщерите си, а на всеки от синовете си даде по един чек за двадесет фунта. Мистър Хардинг бе дарен с великолепно виолончело, снабдено с всевъзможни модни и скъпи приспособления, само че заради тези нововъведения преценторът така и не успя да използува инструмента за удоволствие на слушателите или поне на самия изпълнител.
Всички, които добре познаваха архидякона, разбираха прекрасно причината за тази изключителна щедрост. Това бе неговият химн на победата му над мистър Слоуп — неговият пеан, неговият благодарствен псалом, неговата победна реч. Той бе препасал меча си и бе тръгнал на бой, а сега се връщаше от бойното поле, натоварен със скъпи трофеи. Жребецът и камеите, виолончелото и роялът — всичко това беше един вид плячка, заграбена от палатката на сразения вече враг.
След сватбата съгласно твърдо установения обичай мистър и мисис Еърбин заминаха за два месеца на пътешествие в чужбина, а при завръщането си се настаниха в резиденцията до катедралата, където заживяха при най-благоприятни условия. И ето че днес състоянието на църковните работи в Барчестър е повече от добро. Титулярният епископ не се меси никога в тях, а мисис Прауди — само в твърде редки случаи. Нейната сфера на действие е по-широка, по-благородна и в по-голяма степен отговаря на амбициите й от един катедрален град. Доколкото властта й се разпростира над цялата епархия, тя е склонна да остави на мира декана и катедралното духовенство. Мистър Слоуп се бе опитал вече да подкопае старите традиции на този клерикален кръг и мисис Прауди извлече поука от неговия неуспех. Маститият канцлер и мършавият пребендарий не са подложени на досадни искания във връзка с проектираните някога училища на деня господен, деканът е оставен да управлява катедралата по свое собствено усмотрение, а отношенията между мисис Прауди и мисис Еърбин се свеждат до това, че един път в годината всяка една от тях дава официална вечеря в чест на другата. Доктор Грантли не присъствува никога на тези вечери, но всеки път иска и получава най-подробен отчет за всичко, което е направила или казала мисис Прауди.