Всички тези мисли минаха през главата му, докато се разхождаше в градината с мистър Хардинг. Война, война, унищожителна война — ето за какво жадуваше сърцето му. Той си даваше сметка, че в Барчестър няма място и за него, и за мистър Слоуп — единият от двамата трябваше да бъде унищожен и доктор Грантли смяташе да се бие до последна педя земя. Той все още се ласкаеше от мисълта, че може да направи Барчестър препалено горещ за мистър Слоуп, и беше изпълнен с решимост да предприеме всичко, което зависеше от него, за да постигне тази цел.
— Сюзан ще трябва да й направи посещение — каза мистър Хардинг.
— Да, тя ще посети двореца, но за първи и последен път. А прословутите коне едва ли ще намерят възможност да дойдат в Плъмстед в близко бъдеще, така че сигурно няма да се наложат повече срещи.
— Струва ми се, че Елинор не е длъжна да я посети. Тя едва ли ще намери общ език с мисис Прауди.
— Това е съвършено ненужно! — отвърна архидяконът, който считаше, че етикетът, определящ тази церемония като задължителна за неговата съпруга, не поставя такива изисквания към вдовицата на Джон Болд. — Не виждам абсолютно никаква необходимост тя да прави това, ако няма такова желание. Лично аз намирам, че нито една порядъчна млада жена не бива да бъде подлагана на изпитанието да стои в една и съща стая с този ужасен човек.
С тези думи двамата духовници се разделиха — мистър Хардинг се запъти към дома на дъщеря си, а архидяконът потърси убежище в уединението на своята карета.
Новите обитатели на двореца нямаха по-високо мнение за своите посетители, отколкото посетителите им имаха за тях. Въпреки че не използуваха такива силни изрази, с каквито си бе послужил доктор Грантли, те бяха изпълнени с не по-малка лична антипатия и също така добре разбираха, че предстои война и че в Барчестър едва ли ще има място за праудианство, докато там цари грантлианството.
Може да се предполага, че мистър Слоуп имаше вече добре разработена стратегия, че неговата линия на враждебно поведение беше по-точно изградена от тази на архидякона. Доктор Грантли искаше да се бие, защото чувствуваше омраза към своя противник. Мистър Слоуп бе предварително решил, че ще мрази архидякона, защото предвиждаше необходимостта да се сражава с него. В резултат на първоначалното си разузнаване, преди още да пристигне в Барчестър, той бе стигнал до извода, че е по-добре да предразположи архидякона, да го накара да се подчини с хитрост и ласкателство, а не с дързост. Но след като проучи някои неща, бързо се убеди, че човек като доктор Грантли не ще може да бъде спечелен с никаква хитрост за делото, замислено от мистър Слоуп, така че последният трябваше да разчита все пак на дързостта си. Изведнъж му стана ясно, че при създалото се положение той беше принуден да поведе открита битка срещу доктор Грантли и неговите привърженици, и веднага започна да прави планове за най-добрия начин на атака.
Скоро след пристигането си епископът беше подхвърлил пред декана на катедралата, че ако каноник-резидентът разреши, неговият капелан би желал да прочете следващата неделна проповед в катедралата. Каноник-резидент беше почитаемият и преподобен доктор Виси Станъп, който в настоящия момент беше много зает на бреговете на езерото Комо, където прибавяше нови екземпляри към прочутата си сбирка от пеперуди. Пеперудите и други летни грижи го задържаха далеч от амвона, а заместващият го свещеник нямаше нищо против мистър Слоуп да свърши неговата собствена работа.
И мистър Слоуп прочете своята проповед. Доколкото вниманието на слушателите може да радва проповедника, мистър Слоуп имаше всички основания да бъде доволен. Имам причини да мисля, че той наистина беше доволен, тъй като слезе от амвона с чувството, че е постигнал предварително поставената цел.
По този случай новият епископ за първи път седна на отредения му трон с подновена позлата, с нови червени възглавници, драперии и ресни. Старата дърворезба на дъбовия трон, чиито гротескни остриета стърчаха едва ли не чак до подиума на църковния хор, беше измита, почистена и полирана до блясък. Ах, колко често в далечните щастливи дни, седнал на ниските скамейки пред олтара, аз прогонвах навяваната от проповедта скука, като мислено избирах най-краткия път, за да се покатеря до самия връх на тези дървени кули!