Мистър Хардинг излезе и изпрати телеграмата. Нека да проследим нейната съдба. Тридесет минути след като бе подадена в Барчестър, тя попадна в ръцете на граф А, който беше в частната си библиотека. Какви изтънчени писма, красноречиви призиви и негодуващи протести би могъл да замисля той в подобна минута — това може само да се предполага, но не и да се опише! Как събираше огън и жупел за своите победили съперници, изправен като истински британски пер с гръб към камината и с ръце в джобовете на панталоните си, как челото му гореше от гняв, а благородните му очи мятаха патриотични мълнии, как тропваше с крак при мисълта за непохватните си помощници, как почти избухна в проклятия, спомняйки си колко препалено самоуверен се бе показал един от тях — всичко това оставям на богатото въображение на моите читатели. Но така ли беше всъщност? Не — историята и истината ме принуждават да отрека това. Той се бе удобно разположил в едно кресло и съсредоточено изучаваше програмата за конните надбягвания в Нюмаркет, а на масата до него лежеше отворен, макар и още неразрязан, един френски роман, който беше привлякъл интереса му.
Той отвори плика, съдържащ телеграмата, и след като я прочете, взе перото и написа на гърба й:
„За граф В
с почит от граф А“,
след което я препрати по-нататък.
Така нашият злополучен приятел загуби всички шансове да получи епископския сан.
Най-различни имена на духовни лица бяха сочени от вестниците като приемница на Барчестърския епископ. „Британска майка“ обяви, че от уважение към бившия кабинет епархията ще бъде дадена на доктор Гуин. Това беше голям удар за доктор Грантли, но на него му бе спестен тежкият жребий да се види изместен от своя приятел. „Англиканско благочестие“ уверено подкрепяше претенциите на един прочут лондонски проповедник на най-строги доктрини, а „Източно полукълбо“, вечерен вестник, който се славеше с голямата си осведоменост от официални източници, се обяви в полза на един виден естествоизпитател, притежаващ изключителна ерудиция по всички въпроси на скалните породи и полезни изкопаеми, но по мнението на мнозина неразбиращ нищо от богословие. „Юпитер“, ежедневникът, който по всеобщо признание е единственият достоверен източник на непогрешимо точна информация по всички въпроси, отначало пазеше мълчание, но най-после проговори. Достойнствата на всички тези кандидати бяха осъдени и без много церемонии отречени, като в заключение „Юпитер“ обяви, че новият епископ ще бъде доктор Прауди.
И доктор Прауди наистина получи епархията. Точно един месец след кончината на предишния епископ доктор Прауди целуна ръка на кралицата като негов приемник.
Ще помолим за разрешение да спуснем завесата върху терзанията на архидякона, уединил се в кабинета на своя пасторски дом в Плъмстед с дълбока печал в сърцето. Един ден след изпращането на телеграмата той узна, че граф В е приел да състави новото правителство, и от този момент му стана ясно, че за него няма вече никаква надежда. Мнозина биха го осъдили, че тъгува за загубената епископска власт, че е ламтял за нея — не, дори само че е мислил по такъв начин и в такъв момент за тази власт.
Не мога да заявя, че напълно споделям тези осъдителни оценки. Ритуалната формула nolo episcopari2, макар и все още в сила, е в такава пряка противоположност с всички естествени човешки желания, че тя не може да се разглежда като вярно отражение на истинските въжделения на напредващите в йерархията свещеници. Адвокатът не върши грях, като иска да стане съдия и се стреми към тази цел с всички честни средства. Справедлива е амбицията на младия дипломат да оглави някоя първокласна дипломатическа мисия, а бедният романист, който се опитва да си съперничи с Дикенс или да надмине Фицджимс, не върши нищо осъдително, макар че поведението му е може би глупаво. Сидни Смит3 беше прав, като казваше, че в нашия изменнически век едва ли можем да открием под расото на един курат достолепието на свети Павел. Ако ние изискваме от нашите свещеници свръхчовешки добродетели, сигурно ще започнем да виждаме нещо не дотам човешко в тях и едва ли можем да се надяваме, че ще укрепим нравствеността им, като им отричаме правото да изпитват обикновени човешки стремежи.
Нашият архидякон беше суетен — но кой от нас не е такъв? Той беше амбициозен — но кой от нас се срамува от този „сетен грях на наште благородни умове“.
2
„Не искам да стана епископ“ (лат.) — средновековна сакраментална формула на фиктивен отказ; тя трябвало да бъде произнесена три пъти от католическите свещеници, на които се предлагал епископски сан. Едва след изпълнението на този обред те добивали правото да бъдат ръкоположени за епископи. — Б.авт.
3
Сидни Смит (1771–1845) — английски свещеник и есеист, изразител на либерални възгледи; застъпвал се по-специално за еманципация на католиците и изобразявал тогавашната англиканска църква в сатиричен тон. — Б.авт.