Сега вече не ходя на терасата, просто се страхувам от нея.
На другия ден наистина позвъних на Надя. Тя се позабави оттатък, след това се чу леко шляпане на пантофи. Вратата се отвори, тя ме погледна враждебно и се отмести да вляза. Знам много добре тоя поглед, с който ме е посрещала безброй пъти. Отнякъде изскочи котката, която някога беше моя котка, ласкаво се отри в панталона ми. Жълтата й опашка стоеше изправена като мачта, на която невидимо се развяваше бялото знаме на мира. Наричахме я Коца.
— Как е Коца? — запитах аз.
— Нищо, има запек… Влез де, или забрави къде е вратата?
Не бях забравил, но просто не ми се влизаше. Като се упътих натам, имах чувството, че ще ме хласне с длан някъде между плешките, както се прави с непослушно дете. В хола беше неразтребено, детето го нямаше. Сега ми беше непонятно как съм живял толкова време в тая неразтребена къща.
— Чакай за момент, да се заметна с нещо.
Жена ми имаше лошия навик да се разхожда из къщи е износените си пеньоари и рокли, докато новите й дрехи тъй си и вехтееха в гардероба. И сега беше в някакво вехто памучно поло, без сутиен, плоските й гърди се люлееха с едрите си зърна под тънката материя. Но иначе беше красива жена, макар и доста мършава, с крака на породиста арабска кобила — сухи, елегантни, винаги неспокойни. Лицето й имаше цвят на тютюн, устните — на презрели сливи, проклети, стиснати, енергични. Малцина хора на тоя свят можеха да издържат нейния пламенен, откровено мразещ поглед. Аз дори не се опитвах, това много я дразнеше.
— Как си? — попита тя, докато сядаше на стола си, както винаги малко разкрачена, за да подчертае и по тоя начин своето пълно пренебрежение към света, включително и към мен.
— Нищо особено.
— Тръгнал си с някакво курве! — каза тя почти грубо.
— Не е така! — отвърнах аз и усетих как ноздрите ми се разшириха.
— А как е?…
— Тя е едно роднинско момиче… Студентка е, временно без квартира.
Надя ме погледна презрително.
— Станал си лъжец на всичко отгоре.
— Винаги съм си бил! — отвърнах аз ядосано. — Как човек може да говори с теб откровено. Трябва да се бронира по-напред.
— Вярно ли, че е шантава?
— А теб какво те засяга?
— Мене — не, но имаш дете най-сетне.
— То едва ли се интересува от тия проблеми! — отвърнах аз сухо.
— Да, но утре няма да му бъде все едно какво братче ще има. Или какво сестриче.
— Виж какво, ето ти парите… Ще дойда друг път да видя детето.
— Ти дори не попита къде е, нахал такъв!
Тъй и не разбрах къде е, сърдито крачех към изхода. Всъщност не бях чак толкова сърдит, отдавна бях свикнал с отровния й език. Но в края на краищата не съм се развел с нея, за да търпя отново скандалите й. На вратата едва не прегазих котката, която бе клекнала пред прага и с надежда поглеждаше към ключалката. Навярно и на нея бе омръзнал тоя тормоз. Не оставаше друго, освен да я взема под мишница, за да се изчерпят всичките ни отношения.
Обядвах и се върнах у дома. Пишех музика за филм и както обикновено се случва, трябваше да я завърша за няколко дни. Не ми вървеше особено, някакви гневни, обидени нотки се вмъкнаха в моята музика, а действието се развиваше в една най-обикновена кравеферма. Доячките се спогаждаха добре, само някакъв пройдоха се мъчеше да им развали личните отношения. В края на краищата колективът надделя над дребно-буржоазния индивидуализъм. Това трябваше да изразя някак си с музиката, но не успявах.
Доротея се върна, както обикновено, към четири часа. Изглеждаше доста оживена, с приповдигнато настроение. Тя мина няколко пъти през хола със своята така характерна, малко зашеметена походка, после спря пред мен и каза:
— Аз вече я чувам!
— Какво чуваш!