— Ако съдя по вашата раздяла, надали е особено вярно.
Усетих, че я засегнах. Тя някак зиморничаво сви рамене, но отвърна съвсем спокойно:
— И толкова по-добре… Това означава, че влиза в своите нормални релси. И все пак бъдете внимателен, при всяко съмнение идвайте да се съветвате.
— Какво значи съмнение? — попитах аз предпазливо. — Тя буквално всеки втори ден намира с какво да име стресне.
— Например?
— Дреболии наистина. Вече ви разказах за нейните телепатии.
— Не, това не бива да ви тревожи! — усмихна се тя. — Тая хубава пъпчица се крие във всяка човешка душа. И все някой ден ще цъфне.
— И смятате, че у нея е вече цъфнала?
— Е, не съвсем. Но аз съм виждала да цъфтят бадеми и по средата на януари. Предлагала ли ви е някой път да летите?
— Не! — стреснах се аз. — Как тъй да летим?
— Както птиците, да речем… Това е една от нейните натрапчиви идеи… Или една от нейните мечти, които най-добре я характеризират. Вие никога ли не сте сънували, че летите?
— Не — отвърнах аз.
— А пък аз съм сънувала. Летяла съм свободно и спокойно като птица. Над езера и над гори. Мислите ли, че това е съвсем случайно?
Не, не мислех, че е случайно. Мислех, че е взела все пак нещичко от своите пациенти. И тя навярно разбра, че е прекалила, защото се облегна на стола и неволно изпъчи своя девически бюст.
— Не се стряскайте от някои малки рецидиви! — продължи тя. — Не бива и нея да стряскате. Аз съм я лекувала с някои силни лекарствени средства. В известен смисъл тя е все още малко зашеметена.
— Да, вярно е — съгласих се аз неохотно.
— И това не е толкова страшно. По тоя начин вие получавате възможност да надникнете поне малко в душата й. И сам ще разберете — по същество тя има много ведра душа. А това е истинско щастие. Човешката душа е нещо много по-странно и невъобразимо, отколкото е могъл да си я представи дори писател като Достоевски. Сега-засега никой не познава ни нейната истинска сила, ни ужасяващата й слабост. Може би писателите донякъде. И психиатрите. Те поне от време на време имат възможност да погледнат през дупките на стобора…
Мълчах известно време. И двамата мълчахме, всеки със своите мисли и страхове.
— Дойдох тук да ме окуражите — казах аз най-сетне. — А вие май че ме изплашихте.
— А може би нарочно! — Тя се усмихна. — Макар да съм сигурна в себе си, че никога няма да минете бариерата.
— Каква бариера! — трепнах аз.
Тя се поколеба за миг, после отвърна спокойно:
— Така е думата… Искам да кажа, че не бива да се случва нищо, което да наруши рязко нейното вътрешно равновесие.
— Да, разбирам — казах аз.
Но нищо не бях разбрал, в това се уверих много по-късно. А сега просто почувствувах, че няма какво повече да си кажем, без наистина да се стреснем и изплашим един от друг. Най-добре беше да се махна от тоя кабинет, в който бавно, като слуз, се процеждаше болният въздух на дома. Станах, без да й подам ръка.
— Благодаря ви, доктор Юрукова. Ще ви държа в течение.
— Чакайте. Забравихте за какво сте дошли.
Тя излезе и се върна след малко с някакво прозрачно найлоново пликче.
— Нейните вещи — каза тя. — Трябва да ги проверите и се подпишете.
Нямаше какво да се прави, изсипах съдържанието на пликчето върху бюрото. Освен паспорта имаше още златно кръстче, малка златна монета, зелено камъче за пръстен, яспис навярно. И една съвсем руса къдрица, почти прозрачна, като мъничък сърп на луната върху светло небе.
— Това е всичко, което има… Не бива да й го давате. Особено паспорта. Може да ви се види смешно, но сега вие сте нещо като неин настойник.
— Не е смешно — отвърнах аз.
— Искате ли да ви покажа къде е живяла?
— Не, не! — възкликнах аз почти уплашено.
— Много хубава стая! — отвърна лекарката обидено. — През последните месеци живя там самичка.
Нямаше как, трябваше да изпия докрай горчивата чаша. Длъжен бях, щом съм тръгнал веднъж по тоя път. Трябваше да знам как тя е живяла. Едва по-късно разбрах каква груба грешка съм направил, колко съм бил неподготвен за тая визита. Но грешката не беше само моя, разбира се, и доктор Юрукова бе направила лош ход, макар че като някакъв бог и сатана се занимаваше именно с душите на хората.
Отначало — нищо особено. Дълъг, чист коридор, бели болнични врати. Без дръжки. Най-сетне спряхме пред една от тях, която по нищо не се различаваше от другите. Доктор Юрукова бръкна в джоба на болничната престилка и извади оттам някаква дръжка, доста похабена, както ми се видя. Тя я пъхна с привичен жест в бравата и отвори вратата.
— Влезте!…
Влязох с малко свито сърце. И сега за нищо на света не бих могъл да кажа какво представляваше тая стая. Навярно най-обикновена болнична стая с две чисти легла. Решетки на прозореца. Но тогава не видях почти нищо. Едно остригано момиче с остри уши мина край мен, като държеше нещо невидимо в шепите си, вдигнати до равнището на брадичката.