— Никой не може да лети! — казах аз с доста отпаднал глас. — Това не е по възможностите на хората. Това е лудост.
— Другарю Манев, защо се правите насила дурак! — разсърди се тя внезапно. — Опитайте се да мислите малко по-съвременно. Това не е ни мистика, ни лудост! Това е наука!
Тоя път аз замълчах. Съзнавах, че колкото повече разговарям с нея, толкова по-зле за мен. Изобщо не исках да споря с нейните съмнителни научни истини. Някой бил преместил дамско копче с мисълта си! Голяма работа! Не съм толкова прост, знам какво е телекинеза и психотроника. Но да летиш?
— Да оставим тоя разговор! — измърморих аз. — Не се безпокойте за мен, все ще се справя някак си.
Юрукова се поусмихна, малко неловко наистина.
— Ще ви дам едни хапчета! — каза тя. — Ще ги взимате три пъти на ден, три дни поред. После отново ще дойдете при мен.
— Да, благодаря.
— И в никой случай не бива да тревожите Доротея. Не я питайте, не я разубеждавайте. Естествено тя вярва в това, което прави. Или това, което не прави. Сега-засега не бива да й противоречим. Но ако ви предложи отново да летите — трябва да й откажете. Колкото и силно да я наскърби това.
— Бъдете спокойна! — казах аз неприязнено.
— Не съм спокойна! Не разбирате ли защо е направила именно с вас тоя — как да го наречем — експеримент?
— Това повече не ме интересува! — отвърнах аз сухо.
С това нашият разговор свърши. Прибрах се у дома към два часа. Сега вече не се страхувах от това, което се беше случило. А от това, което щеше да се случи. Страхувах се от нашата среща с Доротея, от самата нея се страхувах, от думите, които щяхме да си кажем. Чувствувах към нея някаква непонятна враждебност. Та какво друго беше тя освен неканен гост, който е насилил грубо моята истинска човешка природа?
Не я дочаках. Малко преди четири часа, когато тя обикновено се връщаше у дома, аз панически хукнах към асансьора, качих се на колата и офейках, без дори да се огледам. Отидох в дневния бар на „София“, изгълтах сто грама водка и едва тогава събрах кураж да се обадя по телефона:
— Ти ли си, Доротея?
— Аз съм, Антони, откъде се обаждаш?
Много ясно усетих тревогата в гласа й.
— От съюза — излъгах най-хладнокръвно. — Доротея, имаме важно събрание на ръководството. Ще се върна към десет часа.
— Добре — каза тя.
— Нали няма да ходиш никъде?
— Не, разбира се. И без това не ходя никъде.
Прибрах се малко преди десет часа, окуражен от алкохола. Доста добре го бях смесил с лимонов сок, за да не разбере, че съм пил. Може би времето ще изтрие доста неща от паметта ми. Но знам, че и до последния ми дъх ще остане в мен нейният поглед. Безкрайно ми е трудно да определя с думи какво съдържаше той. Да улуча думите, значи да разбера всичко. Но навярно това не е по силите ми. Имаше в него и надежда, и недоумение, имаше някакъв мълчалив въпрос, който може би граничеше с ужаса.
— Здрасти! — казах аз колкото се може по-естествено и оживено. — Поскуча ли?
— Ти знаеш, че никога не скучая, Антони — отвърна тя тихичко.
— Именно — защото зная.
Продължих да играя тая жалка комедия още десетина минути. Признах, че съм пил една-две чашки заедно с другите. И че за разлика от нея съм ужасно скучал. Тя изведнъж се усмихна, сякаш някаква тежест се смъкна от гърдите й. Навярно си е обяснила с алкохола моето неестествено поведение. Докато накрая малко неочаквано дори за себе си изтърсих:
— Знаеш ли, Доротея, утре заминавам за Пловдив… Само за два-три дни…
— Защо? — трепна тя.
— Има концерт на мои творби… Трябва да чуя последните две репетиции.
— Добре — каза тя.
Но не беше никак добре. Доротея изведнъж помръкна, слабичките й бузи хлътнаха. Стори ми се някак отслабнала през последния ден, наистина се беше стопила. Изведнъж почти осезаема болка сви сърцето ми.
— Ще те заведа на концерта! — прибавих аз с изкуствено оживление. — Ходила ли си в Пловдив?
Но тя сякаш не ме чу. Бавно отиде до отворения прозорец, дълго стоя там. Като се обърна, лицето й бе много бледо.
— Антони, аз сбърках! — каза тя едва чуто. — Не исках да те изплаша. Аз мислех… аз мислех, че ти ще ме разбереш.
За какво е сбъркала? Толкова много неща станаха снощи. Едва намерих сили да й отвърна:
— Доротея, нека не говорим днес за това…
— Добре — каза тя. — Искаш ли да ти направя един чай?
— Не, моля ти се… Много съм изморен.