Гарити кимна.
— Имате ли още въпроси? — попита съдебният следовател.
— Да, още един. — Гарити погледна Дасен прикрито и неуверено. — Бяхте ли приятели с доктор Селадор?
Дасен преглътна.
— Той беше… мой учител… мой приятел. Можете да попитате който и да е в Бъркли.
Върху лицето на Гарити се появи разстроено и озадачено изражение.
Той знае, помисли си Дасен. И веднага се попита какво би могъл да знае Гарити. Нямаше какво да се знае. Това беше злополука. Може би е знаел за подозренията на Селадор относно Сантарога. Но това е глупаво… освен ако и Гарити не е един от агентите, които се бъркат в неща, дето не са им работа.
Дасен гледаше вторачено в Гарити, погледът му се замъгли и лицето на специалния агент се превърна в мъртвешки череп. Илюзията изчезна, когато Гарити поклати глава, пъхвайки страницата от дневника на Селадор в чантата си. На лицето му се появи печална усмивка. Той погледна съдебния следовател и сви рамене.
— Нещо забавно ли намирате, господин Гарити? — попита съдебният следовател.
Усмивката изчезна.
— Не, сър. Е… понякога мислите ми се отклоняват. Очевидно съм позволил тази нещастна жена, госпожа Селадор, да ме изпрати за зелен хайвер.
Специалният агент седна и каза:
— Нямам повече въпроси, сър.
Изведнъж Дасен разбра истината. Гарити се беше уплашил от мислите си. Той беше заподозрял, че тук в Сантарога има някакъв широкомащабен заговор. Но беше решил, че това е прекалено фантастично и за това се бе усмихнал.
Съдебният следовател приключваше разпита. Следваше кратко обобщение на фактите, упоменаване на кървави патологични подробности — „тежки наранявания по главата, моментална смърт“ — уточняване, че официалното следствие ще бъде насрочено за някаква бъдеща дата. Би ли желал господин Гарити да присъства на него? Господин Гарити отговори, че не възнамерявал.
В този момент Дасен се сети, че пред Гарити беше изиграно едно представление, целта на което беше да го успокои. Спомни си за някои малки детайли от разговора между Пиаже и Гарити преди разпита, представляващи елементи от един по-голям модел. Те бяха учили заедно — навън! Разбира се — старите приятели Лари и Бил. Човек не подозира старите си приятели в конспирация. Логично.
В такъв случай всичко беше свършило — смърт при злополука, нещастен случай.
Гарити се ръкуваше със съдебния следовател Кос, а после и с Пиаже. Ще дойде ли Пиаже на юбилейната среща със съучениците си? Ако работата му позволи… но Гарити сигурно знае как стоят нещата с провинциалните лекари. Гарити разбираше.
— Това беше ужасно — рече Гарити.
Пиаже въздъхна.
— Да, ужасна трагедия.
Сега Гарити се намираше до вратата на фоайето. Зад него имаше групички от хора, чакащи за асансьора. Гласовете им звучаха като бръмчене. Гарити се обърна и на Дасен му се стори, че лицето му е гневно и замислено.
Пиаже се наведе над Дасен, скривайки вратата от погледа му.
— Това беше усилие за вас и сега искам малко да си починете — рече Пиаже. — След минутка Джени ще бъде при вас, но не ми се ще да остава тук твърде дълго.
Той се отмести встрани.
Вратата на фоайето беше отворена и там нямаше никой.
— Разбрахте ли? — попита Пиаже.
— Да… Джени идва.
Какъв беше този израз в очите на Гарити, питаше се Дасен. Един африкански дивак можеше да се взира по подобен начин в някой бляскав град на белите хора. Това беше поглед на странен… гневен… и разстроен човек. Ако Майер Дейвидсън и хората му изберяха Гарити за техен агент, той щеше да бъде опасен. Но още не беше дошло времето да се безпокои за такива неща… ако изобщо дойдеше. Много неща можеха да се случат на човек там навън, по широкия свят. Дасен го усещаше — Сантарога се готвеше да протегне ръката си навън.
Ето защо бях избран, помисли си той. И Бурдо… и останалите… които и да са те. Нападението е най-добрата защита.
Това беше една тревожна мисъл, която предизвика трепетна възбуда в стомаха и краката му.
Защо треперя, зачуди се той.
Опита се да си спомни мисълта, която го беше разтревожила и не успя. Това беше краткотрайно и незначително смущение, моментно вълнение на езерото, което иначе ставаше все по-спокойно и по-спокойно. Дасен се остави на усещането, че тихите зелени води го обгръщат отвсякъде. Постепенно осъзна, че е сам с Джени в стаята.
Тя беше като олицетворение на покоя: сини очи с весели бръчици по края и пълни усмихнати устни. Беше облечена в оранжева рокля, а тъмните й коси бяха хванати с оранжева панделка.