Джени остави един пакет на нощното му шкафче, наведе се над него и го целуна — устните й бяха топли и излъчваха спокойствие и взаимност. Тя се отдръпна, седна до него и взе ръката му.
Дасен си помисли, че Джени никога не беше изглеждала по-красива.
— Вуйчо Лари каза, че днес следобед трябва да почиваш, но до събота може и да те изпишат от болницата — рече тя.
Дасен се протегна и прокара пръсти през косите й — те бяха чувствени и гладки като коприна.
— Защо не се оженим в неделя? — попита той.
— О, скъпи…
Джени го целуна още веднъж, дръпна се и го погледна превзето.
— По-добре да не правя това отново. Ние не искаме да те преуморяваме. — Трапчинката се появи върху бузата й. — Предполагам, че искаш до неделя да бъдеш напълно възстановен и силен.
Дасен придърпа главата й до врата си и помилва косата й.
— Можем да се настаним в една от къщите на новия парцел — прошепна тя. — Ще бъдем близо до Кол и Уила. Скъпи, скъпи, толкова съм щастлива.
— Аз също.
Джени се зае да му описва къщата, поляната, гледката…
— Значи ти вече си избрала една от тях?
— Ходех там… и си мечтаех, надявах се…
Домът беше всичко, за което тя беше копняла — за всяка жена е важно да има подходящия дом, в който да започне живота си с мъжа, когото обича. Бъдещата им къща имаше дори голям гараж с помещение за работилница… и лаборатория.
Дасен си представи колата на Джърси Хофстедър в описания от нея гараж. Тази мисъл му донесе усещане за приемственост, в нея имаше нещо от тихото задоволство на селянина, очакващ сполука и богат гроздобер.
Погледът му се насочи към пакета, който Джени беше поставила на шкафчето.
— Какво има в този пакет?
— Пакет?
Тя вдигна глава и проследи погледа му.
— О, това ли. Изпраща го групата от кооперацията с пожелания за бързо оздравяване.
— Джаспърс?
— Разбира се. — Тя се облегна назад и пооправи косата си.
Изведнъж Дасен си представи как работи в цеха за опаковка в кооперацията.
— Къде ще работя? — попита той.
— Вуйчо Лари те иска в клиниката, но и двамата ще получим едномесечна отпуска за медения си месец. Скъпи, неделя е толкова далече.
В клиниката, помисли си Дасен. Не като пациент слава богу. Замисли се на кой бог да благодари. Това беше странна мисъл, без начало и без край, като парче връв, висяща в зеленото езеро на съзнанието му.
Джени започна да развива пакета върху шкафчето — резен златисто сирене, две бутилки бира, пшеничени бисквити с тъмен цвят и един бял съд, от който плисна някаква течност, когато тя го вдигна. Дасен се зачуди кога са били изложени.
Изведнъж се почувства като нощна пеперуда в стъклена клетка. Пърхаше с криле срещу стените, беше изгубен и объркан.
— Скъпи, аз те уморявам. — Джени сложи ръка върху челото му. Докосването го успокои и утеши. Пеперудата на емоциите му кацна на един здрав зелен клон. Клон на дърво. Стори му се, че стволът на това дърво беше самият той — могъщ и безкраен източник на сила.
— Кога ще те видя? — попита той.
— Ще дойда утре сутринта.
Тя му изпрати въздушна целувка, после се поколеба, наведе се над него и го целуна — дъхът й излъчваше сладкото ухание на джаспърс.
Дасен я изпрати с поглед, докато вратата се затвори.
За миг изпита мъка. Това беше едно краткотрайно усещане, че е загубил чувството си за реалност и че без Джени стаята е станала нереална. Той отчупи едно парче от златистото сирене, пъхна го в устата си и попадна в утешителния плен на джаспърс. Съзнанието му започна да се разширява, а сетивата му станаха послушни и устойчиви.
Какво все пак е реалността, запита се той. Тя има своите граници, както и това парче сирене, а заблудата я опетнява и така става с всичко, което има предели.
След това насочи мислите си към описания от Джени дом. Представи си как я пренася през прага — неговата съпруга. Ще има и подаръци, джаспърс от приятелите на Джени, покъщнина… Сантарога се грижеше за хората си.
Това ще бъде един красив живот, помисли си той. Красив… красив… красив…