Дасен погледна надолу към слушалката, която беше още в ръката му. Стори му се, че тя е безкрайно далече. През прозореца, зад телефона се виждаше надпис: Музей на треската за злато. Прозорецът означаваше въздух. Дасен установи, че все още някои мускули му се подчиняваха, залитна към бюрото, падна и разби стъклото с телефона.
Джавкащият глас постепенно затихна.
Дасен осъзна, че тялото му е проснато върху бюрото. Главата му лежеше близо до разбития прозорец. Виждаше телефонния кабел, който се спускаше надолу през перваза. Студеният въздух отвън вееше върху отчужденото му чело, а в гърдите си усещаше болезнен хлад.
Опитаха се да ме убият, помисли си той. Това беше мисъл, изпълнена със смайване и почуда. Съзнанието му се фокусира върху двамата агенти, които вече бяха загинали по време на работа върху този проект. Злополуки. Прости и лесно обясними злополуки… точно като неговата!
Въздухът — как леденееше кожата му от него. И сякаш изгаряше белите му дробове. Там, където слепоочието му се опираше о повърхността на бюрото, кръвта нанасяше тежките си удари. Пулсът му биеше неспирно…
Към него се прибавиха и ударите по вратата. За известно време те се съчетаха в някакъв налудничав синкоп.
— Вътре ли сте? Отворете!
Какъв заповеднически глас. Отворете, помисли си Дасен. Това означаваше да стане на крака, да прекоси стаята и да натисне дръжката на вратата…
Аз съм безпомощен, помисли си той. Те все още могат да ме убият.
Чу стържене на метал. Въздухът го лъхна в лицето с още по-голяма сила. Някой извика: „Газ!“
Нечии ръце го уловиха за раменете. Издърпаха го извън стаята, наполовина с носене, наполовина с влачене. Пред погледа му се люлееше лицето на Мардън, червенокосия капитан от пътната полиция. После видя и служителят от рецепцията — бледо, вторачено лице и чело, което блестеше под жълтеникавата светлина. Точно насреща му имаше кафяв таван. Под гърба си усещаше твърд и жулещ килим.
Обади се носов глас:
— Кой ще плати за този прозорец?
Нечий друг глас:
— Ще доведа доктор Пиаже.
Вниманието на Дасен се съсредоточи върху устата на Мардън, замъглена от многобройни изопачаващи пластове. Стори му се, че ъгълчетата й издаваха гняв. Тя се обърна към реещото се във въздуха бледо лице на служителя от рецепцията и каза:
— По дяволите с твоя прозорец, Джонсън. Толкова пъти ти казвах да махнеш тия газови жигльори оттук. В още колко стаи ги има?
— Не ми говори с тоя тон, Ол Мардън. Познавам те от…
— Пет пари не давам откога ме познаваш, Джонсън. В още колко стаи ги има тия газови жигльори?
Гласът на човека от рецепцията се обади с гневни нотки на наранено честолюбие:
— Само в тази и в още четири на горния етаж, но там няма никой.
— До утре вечерта да си ги махнал — рече Мардън.
Нечии забързани стъпки прекъснаха спора. Овалното лице на доктор Пиаже скри тавана от погледа на Дасен. Върху чертите му бе изписано безпокойство. Дасен усети как някой поставя пръсти върху клепачите му. Пиаже каза:
— Да го сложим на леглото.
— Ще се оправи ли? — попита служителят от рецепцията.
— Въпрос на време — рече Мардън.
— Открихме го навреме — каза Пиаже. — Онази стая от другата страна на коридора свободна ли е?
— Можем да го преместим в номер 260 — рече служителят от рецепцията. — Ей сега ще я отворя.
— Нали разбра, че човека, който насмалко не уби, е приятел на Джени от института? — запита Мардън и гласът му затихна с няколкото крачки, които бе направил по посока на човека от рецепцията.
— Приятел на Джени? — Чу се звука от завъртане на ключ. — Но аз си мислех…
— Няма значение какво си мислел!
Лицето на Пиаже се доближи до Дасен.
— Чувате ли ме, млади човече? — попита той.
Дасен пое болезнено дъх и изкряка:
— Да.
— Главата ви ще ви създава проблеми, но ще се оправите.
Лицето на Пиаже се отдалечи. Дасен усети, че го вдигат на ръце. Таванът се задвижи. Сега се намираше в друга стая: същата като предишната — висок таван и дори шум от течаща вода. Почувства под гърба си повърхността на легло, ръце, които го събличат. Изведнъж усети гадене. Дасен отблъсна ръцете.
Някой му помогна да стигне до банята, където започна да повръща. След това се почувства по-добре — отмалял, но с чиста глава и с по-добър контрол над мускулите си. Видя, че му беше помогнал Пиаже.
— Искате да си легнете пак, нали? — попита Пиаже.
— Да.
— Ще ви направя една инжекция с желязо, която ще противодейства на газовото натравяне в кръвта ви — рече Пиаже. — Ще се оправите.