— Как е дошъл този газ тук? — попита Дасен. Думите бяха произнесени с дрезгав шепот.
— Джонсън има една смахната система от клапи в кухнята — каза Пиаже. — Нямаше да се случи нищо, ако някакъв идиот не беше подал газ към жигльора в твоята стая.
— Мога да се закълна, че ги бях изключил всичките. — Това беше гласа на човека от рецепцията, идващ някъде отвъд вратата на банята.
— По-добре до утре вечерта всички да бъдат запушени — рече Мардън.
Всички те говореха толкова трезво и разумно, помисли си Дасен. Мардън изглеждаше искрено разгневен. Зад изражението на Пиаже не можеше да се крие нищо друго освен загриженост.
Беше ли възможно това наистина да е злополука, зачуди се Дасен.
Спомни си за двамата агенти, които бяха загинали в долината при злополука по време на работа върху проекта.
— Добре — каза Пиаже. — Ол, ти, Пим и другите можете да си ходите. Аз ще го сложа да си легне.
— Добре, Лари. Всички да си тръгват, без изключение. — Това беше Мардън.
— Ще донеса чантите му от другата стая. — Дасен не можа да разпознае този глас.
Малко по-късно, с помощта на Пиаже, Дасен вече беше в леглото, облечен в пижама. Главата му беше бистра, беше се разсънил напълно и се чувстваше самотен, макар Пиаже да беше все още в стаята.
Сред чужди, помисли си Дасен.
— Ето, глътнете това — каза Пиаже. Той пъхна две хапчета в устата му и му поднесе чаша вода. Дасен преглътна и усети как хапчетата се спускат надолу по гърлото му, понесени от водната струя.
— Какво беше това? — попита Дасен, отблъсквайки чашата вода.
— Желязо и приспивателно.
— Не искам да спя. Газта…
— Не сте погълнал толкова много газ. Почивайте спокойно. — Пиаже го потупа по рамото. — Най-доброто лечение за вас е почивка в легло и свеж въздух. От време на време някой ще наминава да ви види как сте. А аз ще се отбия при вас сутринта.
— Някой — рече Дасен. — Сестра?
— Да — отвърна Пиаже. — Сестра. Ще бъдете в пълна безопасност, все едно сте в болница.
Дасен погледна към прозореца и нощта отвъд него. Откъде идва тогава това усещане за опасност, зачуди се той. Някаква реакция ли беше? Чувстваше как приспивателното замъглява и успокоява сетивата му. Но предчувствието за опасност не го напусна.
— Джени ще се зарадва като разбере, че сте тук — каза Пиаже. На излизане от стаята той угаси осветлението и тихо затвори вратата.
Стори му се, че мракът го задушава. Пребори се с паниката и поне външно се успокои.
Джени… Джени…
Спомни си за странния разговор между Мардън и служителя от рецепцията, Джонсън. „… Приятел на Джени от института…“
Какво си беше помислил Джонсън? И какво беше онова нещо, което Мардън не му позволи да доизрече?
Дасен се бореше с приспивателното. Капенето от банята завладяваше съзнанието му.
Стаята беше чуждоземна килия.
Наистина ли беше просто злополука?
Спомни си хаотичното усещане за паника, в момента в който погледът му се спря върху свистящия газов жигльор. Сега, когато опасността беше отминала, го връхлетя ужас.
Не би могло да е злополука!
Но защо му е на Джонсън да го убива?
Накъсаният телефонен звън не му даваше покой. Бяха ли оправили линията? Какво бе направил Селадор? Той познаваше тукашните опасности.
Дасен почувства, че приспивателното започва да надделява над съзнанието му. Опита се да се съсредоточи върху проучването. Замисълът беше зашеметяващ. Чуваше как Селадор разяснява онези аспекти, които превръщаха проекта „Сантарога“ в блестящ скъпоценен камък:
Погледнато поотделно, нито един от фактите, влизащи в този информационен масив, не би могъл да бъде разглеждан като тревожен или заслужаващ по-голямо внимание. Може би ще ви заинтересува обстоятелството, че нито един човек от Кловърдейл, Калифорния, не е постъпвал в болница за душевноболни. Може би донякъде ще ви бъде интересно да научите, че жителите на Хоуп, Мисури, пушат много малко. Ще се обезпокоите ли от това, че бизнесът в Инъмклоу, Вашингтон, е изцяло в ръцете на местни жители? Определено не. Но когато всички тези обстоятелства, а и някои други, бъдат отнесени към една единствена общност, се получава нещо тревожно. В този случай има разлика.
Капенето от банята непреодолимо отвличаше вниманието му. Опасна разлика, помисли си Дасен. Кой ли ще ме навести, зачуди се той.
Дойде му на ум да се попита кой е бил тревога. Някой е решил, че счупеният прозорец е сигнал за опасност. Най-вероятно това да е бил Джонсън, служителят от рецепцията. Но защо му е да вика помощ за човек, когото се опитва да убие? Параноята в неговите собствени мисли започна да се отразява и на Дасен.