— Джил, ти ще обикнеш нашата долина. Знам това — заяви тя.
Дасен избърса устните си със салфетка. Тя все още беше влюбена в него. Всеки неин поглед издаваше това. А и той… той също я обичаше. Но онази стара песен, „обичай ме, обичай моята долина“, си беше все същата. Това беше станало очевидно от думите й. Дасен въздъхна. Той виждаше пред тях да се мержелее една огромна сляпа стена на неразрешими различия. Ако любовта й беше достатъчно силна, че да устои на откритието за истинската му задача тук, дали не би могла да понесе и скъсването с живота в долината. Би ли дошла с него, когато дойде време да напусне Сантарога?
— Джил, добре ли си? — попита тя.
Той бутна стола си назад и се изправи.
— Да. Аз…
Телефонът иззвъня.
Джени се пресегна назад и вдигна слушалката към ухото си:
— Стаята на доктор Дасен. — Тя му се усмихна широко, но веднага след това се намръщи. — О, това сте вие, господин Пем Джонсън, така ли? Е добре, имам да ви казвам едно-друго, господин Джонсън! Това, че едва не сте убил доктор Дасен, ме кара да мисля, че вие сте престъпник! Ако бяхте… Не! Не се опитвайте да се извинявате! Отворени газови кранове по стаите! Смятам, че доктор Дасен трябва да ви съди и да ви отнеме всеки цент, който имате!
От телефона долиташе стържещ тенекиен звук. Дасен дочу само няколко думи. Широката усмивка отново се върна върху лицето на Джени.
— Джени Сордж е на телефона, щом искате да знаете — рече тя. — Недейте… добре, ще ви кажа, ако млъкнете за малко. Дошла съм тук за да донеса на Дасен онова, което му препоръча доктора — добра закуска. Той не смее да яде храна, приготвена от вас. Вероятно в нея ще има отрова!
Дасен прекоси стаята, отиде до поставката за багаж, където беше оставен куфара му и го отвори. После се обади през рамо:
— Джени, какво за Бога иска този?
Тя му махна с ръка да мълчи.
Дасен започна да рови из куфара, търсейки чантата си. Опита се да си спомни какво се беше случило с нея по време на бъркотията миналата нощ. Огледа и стаята. От чантата нямаше нито следа. Някой бе отишъл в другата стая да пренесе багажа му. Може би същия този човек беше пропуснал да вземе чантата. Дасен се замисли за съдържанието й и навлажни устните си с език. В нея имаше описание на всяка една от стъпките му, включени в програмата по разнищване на мистерията около бариерата Сантарога. Ако тази информация попаднеше в неподходящи ръце, това можеше да му причини много главоболия и да издигне нови бариери.
— Ще му кажа — рече Джени.
— Чакай малко — намеси се Дасен. — Искам да говоря с него. — Той взе телефона от нея. — Джонсън?
— Какво желаете? — Същият носов изговор с нотки на враждебност. Но Дасен не можеше да го вини след онова, което Джени му беше наговорила.
— Чантата ми — каза той. — Беше в предишната ми стая. Бихте ли изпратили някой с ключ и…
— Проклетата ви чанта не е в онази стая, господине. Зная това, защото сам я почистих.
— Къде е тогава? — попита Дасен.
— Ако става дума за същата оная чанта, за която бяхте толкова чувствителен вчера вечерта, тогава мога да ви кажа, че видях капитан Мардън да си тръгва, след цялата бъркотия причинена от вас, с нещо, което приличаше на нея.
— Причинена от мен? — Гласът на Дасен потрепваше от обида. — Вижте, Джонсън! Престанете да изопачавате фактите!
След секунда мълчание Джонсън отвърна:
— Да, вината беше моя. Простете.
Внезапният пристъп на откровеност у Джонсън обезоръжи психолога в Дасен. По някакъв начин поведението му напомни за Джени. Той реши, че при сантарогийците има нещо като неуравновесено усещане за реалността, което беше едновременно и подкупващо и объркващо. Когато събра мислите си, той можа само да каже:
— А защо чантата ми е била в ръцете на Мардън?
— Това си е ваш проблем, нека той ви каже — заяви Джонсън с цялата си предишна враждебност. Чу се рязко изщракване — линията беше прекъсната.
Дасен поклати глава и постави слушалката на мястото й.
— Ол Мардън иска да обядва с теб в „Блу ю“2.
— Ъ? — Той вдигна очи към нея, погълнат от мислите си. За да вникне в думите й, му беше необходимо известно време. — Мардън… обяд?
— В дванайсет часа. „Блу ю“ се намира на авенюто на великаните в участъка на града… след първия разклон веднага вдясно.
— Мардън? Капитанът от пътната полиция?
— Да. Джонсън току-що предаде съобщението. — Джени се приплъзна и скочи от бюрото, проблясване на колене, червена пола, понесла се в кръг. — Хайде. Изпрати ме до работата.
Дасен взе сакото си и се остави да го изведат от стаята.
Тази проклета чанта с всичките й формуляри, бележки и писма, помисли си той. Всичко беше там! Но мисълта, че всичко щеше да излезе наяве му носеше някакво своеобразно чувство на удовлетворение. Явно не ме бива за работа в тайните служби.