Но беше очевидно, че разкритието за истинската му задача тук щеше да доведе до още по-пълно мълчание и затвореност. А каква ли щеше да бъде реакцията на Джени?
ДВЕ
Първото впечатление на Дасен от кооперацията за сирене „Джаспърс“, от хората които работеха там, беше, че мястото прилича на кошер. Докато двамата с Джени вървяха натам, бялата сграда зад оградата се мержелееше пред очите им. Стори му се, че е необичайно хотелът и кооперацията да са в такава голяма близост. Тя се намираше точно от другата страна на пътя, разположена в подножието на стръмен хълм върху гола скала, извисяваща във въздуха причудливи квадрати и правоъгълници. Мрачният изглед от предишната нощ бе заменен от трудолюбиво жужене с бръмчащи през двора мотокари, чиито платформи бяха натоварени с продълговати пакети. В движенията на хората се усещаше съзнанието, че правят нещо важно.
Истински кошмар, помисли си Дасен. Някъде вътре трябваше да има и царица-майка, а това бяха работниците, които събираха и пазеха храната.
Униформен пазач с полицейско куче, вързано на ремък до него, взе името на Дасен, когато Джени го представи. Пазачът отвори една порта в оградата. Кучето се озъби срещу Дасен като вълк и изви.
Дасен си спомни лая, който беше чул, когато погледна за първи път надолу към долината. Даде си сметка, че бяха изминали по-малко от четиринайсет часа. А му се струваше, че бе изминало доста повече време. Запита се защо кооперацията се пазеше с кучета. Въпросът го обезпокои.
Дворът, който пресякоха, беше покрит с безупречна бетонна настилка. Сега, когато беше близо до фабриката, Дасен забеляза, че тя представляваше сложен комплекс от постройки, а разстоянията между тях бяха заети от странни допълнителни съоръжения и коридори.
Тук, на двора, настроението на Джени видимо се промени. Дасен долови, че сега тя беше по-настъпателна и по-уверена в себе си. Докато пресичаха двора, Джени представи Дасен на четирима души, а сред тях беше и Уила Бурдо. Оказа се, че Уила е дребничко, младо момиче, с хубава фигура, дрезгав глас и лице, чиито остри и резки черти го правеха да изглежда почти грозно. Кожата й беше също така тъмна, както и на баща й.
— Вчера вечерта се запознах с баща ви — рече Дасен.
— Татко ми каза — отвърна тя. После погледна многозначително към Джени и добави: — Ще направя всичко, каквото мога, скъпа, просто ми кажи.
— Може би по-късно — рече Джени. — Трябва да бързаме.
— Тук ще ви хареса, Джилбърт Дасен — заяви Уила. После се обърна, махвайки с ръка и тръгна бързешком през двора.
Обезпокоен от полутоновете в разговора им, Дасен се остави да го поведат надолу през едно странично отделение, след това минаха през една широка врата и се озоваха на една пътека, оформена от натрупани картонени кутии със сирене джаспърс. Някъде отвъд купчината се дочуваше сложна плетеница от звуци — свистене, щамповащи машини, клокочене на вода, дрънчене и тракане.
В края на пътеката имаше няколко широки стъпала, водещи към товарна рампа, покрай ръба на която бяха наредени ръчни колички. Джени го поведе към врата с табелка „Офис“.
Мястото беше съвсем обикновено — изрезки от бланки и формуляри по стените, две бюра с жени, пишещи на машини, дълъг тезгях, в края на който имаше врата, прозорци, гледащи към двора и с изглед към хотела, а зад жените имаше една врата, на която пишеше „Мениджър“.
Вратата се отвори в момента, в който Дасен и Джени спряха до тезгяха. Отвътре излезе един от картоиграчите от хотелски ресторант — оплешивяващият човек с коса с цвят на пясък, широка уста и дълбока трапчинка на брадичката — Джордж Нис. Сините очи, които гледаха изпод тежки клепачи, бързо се отместиха от Дасен върху Джени.
— Джени, в отделение номер девет има проблеми — каза Нис. — Трябва веднага да отидеш там.
— О, по дяволите! — рече Джени.
— Аз ще се погрижа за твоя приятел — каза Нис. — Ще видя дали няма да можем да те освободим по-рано за вечерята.
Джени стисна ръката на Дасен и рече:
— Скъпи, прости ми. Нали разбираш, задължения. — Тя му се усмихна, обърна се, червената пола се понесе в кръг, и тръгна към изхода.
Машинописките погледнаха Дасен само за секунда и после продължиха работата си. Нис отиде до вратата в края на тезгяха и я отвори.
— Влезте, господин Дасен. — Той протегна ръка.
Безцеремонно и твърдо ръкостискане.
Дасен последва човека в кабинет, облицован с ламперия от дъбово дърво, а въпросът откъде Нис знаеше за уговорената вечеря у Джени не му излизаше от главата. Как беше разбрал? Пиаже го беше поканил само преди няколко минути.