— Да?
— Надявам се, че не съм ви притеснил като я взех?
— Не много.
— Най-вече ме заинтересува модела — рече Мардън. — Разбира се, аз вече знаех защо сте тук.
— О? — Дасен се вгледа в Мардън, опитвайки се да отгатне настроението му. Откъде би могъл да знае за проекта?
Мардън отпи голяма глътка от портокаловата бира и избърса устата си.
— Питието е чудесно.
— Много е вкусно — съгласи се Дасен.
— Всъщност вие сте се заел с работата съвсем рутинно — рече Мардън и впери очи в Дасен. — Как да ви кажа, имам странното чувство, че не разбирате как ви използват.
Върху тясното лице на Мардън беше изписано веселие. Това извика у Дасен внезапен гняв и той се опита да прикрие чувствата си.
— Какво означава това? — запита той.
— Ще ви бъде ли интересно да научите, че вие сте бил предмет на обсъждания в нашия градски съвет?
— Аз?
— Вие. И то няколко пъти. Знаехме, че рано или късно ще стигнат и до вас. Всъщност това стана по-късно, отколкото очаквахме. — Мардън поклати глава. — Разпратихме снимката ви до хора с ключови професии — сервитьори, сервитьорки, бармани, чиновници…
— Работници от бензиностанции — добави Дасен. Мозайката започваше да се нарежда. Направи опит да прикрие гнева си. Как смееха те?
Мардън беше самото добронамерено благоразумие.
— Нямаше начин да не научат, че едно от нашите момичета е влюбено във вас — рече той. — Това е възможност, нали разбирате. Вие използвате всяка възможност, която ви попадне.
— А кои са тези те, за които непрекъснато говорите? — запита Дасен.
— Хм — отвърна Мардън.
Дасен пое дълбоко въздух за да се успокои. Всъщност той не бе очаквал, че ще успее да скрие целта на идването си безкрайно дълго, но се надяваше на повече време преди да бъде разкрит. Какво по дяволите му говореше този смахнат капитан?
— Вие ни изправяте пред голям проблем — каза Мардън.
— Е, не се опитвайте да ме изхвърлите от долината по начина, по който сторихте това с онзи глупав търговец миналата вечер и с ловците, които арестувахте днес — рече Дасен. — Аз се подчинявам на закона.
— Да ви изхвърля? Не си и помисляйте. Кажете сега какво ще хапнете. Дошли сме тук на обяд.
Дасен усети, че е загубил психическото си равновесие, внезапната смяна на темата бе отклонила гнева му, а над всичко доминираше чувството за вина.
— Не съм гладен — изръмжа той.
— Докато приготвят храната, ще огладнеете. Ще поръчам и за двамата. — Мардън викна келнера и каза: — Две салати джаспърс от специалните.
— Не съм гладен — настоя Дасен.
— Ще огладнеете — усмихна се Мардън. — Чух, че днес някакъв огромен мъж с крайслер империъл, който не е от града, ви е нарекъл местен. Това прозвуча ли ви като обида?
— Тук новините определено се разпространяват бързо — рече Дасен.
— Така е докторе. Разбира се, грешката на този приятел ми подсказва, че вие сте истински сантагориец. Джени въобще не е сбъркала с вас.
— Джени няма нищо общо с това.
— Напротив, тя е безкрайно свързана с тези неща. Нека изясним нещата, д-р Лари има нужда от още един психолог, а Джени казва, че вие сте един от най-добрите. За човек като вас ние можем да подсигурим добро място тук в долината.
— Какво място? — поинтересува се Дасен, мислейки за двамата си предшественици, които бяха умрели тук. — Около два на дължина и два на дълбочина?
— Защо не престанете да бягате от себе си, Дасен?
— От малък знам — отвърна Дасен, — че в някои случаи е по-добре да бягаш, отколкото да стоиш.
— А? — Мардън се намръщи.
— Аз не бягам от себе си — отвърна Дасен. — Това имам предвид. Но аз няма да остана безучастен, докато вие се разпореждате с живота ми по начина, по който поръчвате тези салати.
— Ако не ви харесва храната, не я яжте — рече Мардън. — Да разбирам ли, че вие няма да обмислите предложението на Лари?
Дасен погледна надолу, опитвайки се да вникне във възможностите на това предложение. Той знаеше, че най-умно би било да се направи, че приема. Това беше неговата възможност да проникне зад бариерата Сантарога и да открие какво наистина става в тази долина. Но той не можа да се освободи от натрапчивата мисъл за Градския съвет и техните заседания, на които бяха разпитвали Джени за него, без съмнение готвейки се за предстоящето му нашествие. Дасен не успя да овладее гнева си.
— Вие и Джени… и останалите, всичко сте преценили, а? — започна той. — Да хвърлим на този мухльо един кокал. Да вземем да го купим с…
— Успокойте се, докторе — рече Мардън. Гласът му беше спокоен, равен и леко развеселен. — Аз залагам на вашата интелигентност, а не на алчността ви. Джени казва, че сте много умен. На това и разчитаме.