Дасен стисна под масата ръцете си в юмруци и се овладя. Значи те ме мислят за наивен глупак, който може да бъде разиграван посредством някоя красива жена и пари!
— Смятате, че ме използват? — каза той.
— Ние знаем, че ви използват.
— Не казахте кой прави това.
— Питате ме кой стои зад целия проект? Група финансисти, докторе, които не харесват Сантарога такава, каквато е. Те искат да проникнат тук, но не могат.
— Бариерата Сантарога — рече Дасен.
— Те така я наричат.
— Кои те?
— Искате имена? Може би ще ви ги дадем, ако това отговаря на нашите цели.
— Вие също искате да ме използвате, така ли?
— Това не е в стила на Сантарога, Дасен.
Салатите дойдоха. Дасен погледна към приканващо наредените зеленчуци, кубчета пилешко месо и златиста пухкава заливка. Усети пристъп на глад. Опита една хапка от пилешкото с плънка и усети вече познатия остър вкус на сирене джаспърс. Проклетото нещо е навсякъде, помисли си той. Но трябваше да признае, че е вкусно. Може би имаше нещо вярно в твърдението, че не издържа на транспортиране.
— Вкусно е, нали?
— Да. — Известно време Дасен изучаваше капитана. — А какъв е стила на Сантарога, капитане?
— Управлението се осъществява от съвета с право на вето от градското събрание плюс ежегодишни избори. Право на глас има всеки жител над осемнайсет години.
— Това са основите на демокрацията — рече Дасен. — Звучи много хубаво, когато общността е с размерите на вашата, но…
— На последното градско съвещание ние имахме три хиляди гласоподаватели и петстотин и осемдесет делегати — каза Мардън. — Всичко това е осъществимо, ако хората проявяват някаква загриженост да се управляват сами. Ние я проявяваме, Дасен. Това е стила на Сантарога.
Дасен преглътна хапката в устата си и остави вилицата. В долината имаше почти девет хиляди души на възраст над осемнайсет години! Това беше два пъти повече, отколкото бе изчислил. Какво правеха всички те? Място като това не можеше да съществува автономно.
— Вие искате да се оженя за Джени и да се заселя тук — още един гласоподавател — каза Дасен. — Така ли?
— Изглежда, че Джени иска това. Ние се опитвахме да я разубедим, но… — Той сви рамене.
— Да я разубедите… като онези в пощата?
— Какво?
Дасен видя очевидното недоумение на Мардън и му разказа за изгубените писма.
— Тези проклети клюкарки — рече Мардън. — Мисля, че трябва да отида при тях и да им дръпна едно конско. Всъщност това не променя нещата.
— Така ли?
— Точно така. Вие обичате Джени, нали?
— Разбира се, че я обичам.
Думите му излязоха от устата му преди да разбере как. Чу собствения си глас и осъзна дълбочината на чувствата си. Разбира се, че обичаше Джени. Чудно беше как бе съумял толкова дълго да стои далеч от нея — доказателство за наранена мъжка гордост и болка затова, че е бил отхвърлен.
Глупава гордост!
— Е добре — каза Мардън. — Довършете обяда си и после се разходете из долината, а довечера обсъдете нещата с Джени.
Едва ли Мардън смяташе, че е толкова просто, помисли си Дасен.
— Ето — рече капитанът. Той взе чантата на Дасен от стола и я остави на масата между тях. — Направете вашето пазарно проучване. Те вече знаят всичко, което можете да откриете. Това не точния начин, по който искат да ви използват.
— А кой е той?
— Сам открийте, докторе. Това е единствения начин да повярвате в истината.
Мардън се върна към салатата си, ядейки с удоволствие.
Дасен остави вилицата си на масата и попита:
— Какво стана с онези ловджии, които арестувахте днес?
— Отрязахме им главите и ги сложихме в саламура — отвърна Мардън. — А вие какво си мислехте? Глобихме ги и ги пуснахме да си ходят. Искате ли да видите съдебните протоколи?
— Каква полза би имало от това?
— Как да ви кажа, докторе — започна Мардън, насочвайки вилицата си към Дасен, — при вас нещата стават точно както при Уин — Уин Бурдо.
Какви неща, зачуди се Дасен. Но вместо това попита:
— Какво стана с Уин?
— Той се съпротивляваше. Това беше естествено, характерна особеност. Но после отстъпи твърде бързо, доколкото си спомням. Уин беше уморен да бяга още преди да дойде в Сантарога.
— Вие сте психолог-любител — подигравателно забеляза Дасен.
— Точно така, докторе. Имаме на разположение и друг компетентен специалист.
Дасен усети, че непреодолимата добронамереност на Мардън го обърква.
— Яжте салатата си — рече капитанът. — Тя е добра за вашите болежки.